Когато Чарли Дорган пристигна на работа, Рей Шоу го чакаше на дивана в приемната пред кабинета му. Дорган кимна на секретарката си Пърл и влезе в кабинета си.
Шоу го последва по петите и когато приятелят му затвори вратата, почна:
— Чарли…
— Не искам да слушам — каза Дорган и вдигна ръка.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не мога да говоря за това. Че не можем да го обсъждаме. А също така, че ти няма да получиш доклад за предмета, който ми изпрати — така че спри да ме разпитваш, иначе ще развалиш едно хубаво приятелство.
С тези думи физикът се тръшна в креслото зад бюрото си и загледа тавана.
— Не те разбирам. — Шоу направи безпомощен жест.
— Това е строго секретно — каза Дорган.
— Кое?
— Предметът. Това е неврофонична протеза. Направена от биостъкло.
— Така че да не дразни имунната система на тялото?
— Да.
Рей Шоу седна и се замисли върху думите на физика.
— Трябваше да ми кажеш, че е толкова деликатно — оплака се Дорган.
— Не знаех…
— Показвах това проклето нещо на всеки, който иска да го разгледа! И Фред — нали познаваш Фред — го погледна и каза: „С това си играехме в гимназията“. Попитах го кога е било това — в Каменната ера ли? А той се засмя и каза: „Да, така беше, в лабораторията се топлехме с лава“. Много смешно. И го попитах: „Какво е това?“, а той ми рече: „Ами, Чарли, това е неврофонична протеза — и сега ще трябва да те убия“. „Ха, ха“, казах аз, а той ме изгледа странно. С невероятен поглед!
— Майтапиш се.
— Да пукна! Погледна ме странно и каза: „Ако трябва да говорим сериозно — сериозно не би трябвало да имаш подобно нещо. Това е от правителствена програма. Много, много тайна. Изобщо неизпробвана. Експериментална програма“.
— Изпробвана е — каза Шоу.
— Какво искаш да кажеш?
— Извадих това нещо от главата на пациент.
Дорган премигна и попита:
— Шегуваш ли се?
— Не.
Физикът облиза устните си и пое дълбоко дъх.
— Следващото нещо, което трябва да знаеш, е, че имах посетители… — Той спря, за да подчертае значението на думите си.
— Какви? — попита Шоу.
— Какви мислиш? От службите.
Шоу се засмя.
— Не се майтапя — настоя Дорган. — Нали ги знаеш: дълги шлифери и никакво чувство за хумор.
— Представиха ли се?
— Казаха, че са от Пентагона. Само че служебните им карти бяха с телефонен код 301.
— Което означава?
— Националната служба за сигурност.
— И какво искаха?
— Искаха да знаят как съм получил уреда.
— И ти им каза, така ли?
— Разбира се, че им казах! Какво можех да направя, Рей? Изкараха ми акъла.
— И сега какво?
— Не знам. — Дорган се поколеба. — Може би трябва да очакваш посещение.
32.
Ейдриън чакаше вече двайсетина минути в приемната. Накрая вратата на кабинета на Шоу се отвори и излязоха двама навъсени мъже с дълги черни шлифери. След тях се показа Шоу. Изглеждаше загрижен.
Щом мъжете излязоха в коридора, Ейдриън скочи и се изкашля.
Психиатърът се обърна към нея и за момент й се стори, че не си спомня коя е. После я позна и възкликна:
— Ейдриън! Боже мой, влизайте.
Тя го последва в кабинета. Седна пред бюрото му и попита:
— Нещо не е наред ли?
Психиатърът наистина беше притеснен.
— Нямам право да споменавам за посещението им — каза той.
— Чие посещение?
— На мъжете, които току-що излязоха.
— Аха — рече тя. Не беше сигурна какво означава това.
— Вие — Шоу се намръщи и я погледна право в очите — не сте ми казали всичко, нали? За вашия приятел.
— Да — призна тя. — Не ви казах всичко.
— Защото сега… очевидно става беля.
Тя беше поразена от мисълта, че е въвлякла този благороден мъж в кашата на собствените си проблеми. И на Дюран. На Макбрайд. На Ники.
— Мислех си, че колкото по-малко знаете…
— Поискаха ми медицинското му досие. Отказах да им го дам.
— И кои са те?
— Казаха, че са от държавните служби. — Психиатърът поклати глава.
— Кои по-точно?
— Не казаха.
— Ако искат медицинското досие, трябва да имат съдебна заповед.
— Мисля, че не работят по този начин. — Доктор Шоу поклати глава. — Много са агресивни.