Раздразнена, Ейдриън посегна и изключи телевизора.
— Благодаря — каза Макбрайд. — Мразя тия тъпотии.
Ейдриън се засмя, зарадвана от реакцията му — на всякаква реакция от него.
— Чуй ме, Луис — настоя Шоу.
— Оставете ме на мира, докторе — каза пациентът. В гласа му имаше твърди нотки.
— Готвя се да ви изпиша — каза психиатърът.
Мина момент, докато думите проникнат в съзнанието на Макбрайд и той разбере значението им. Очите му се отвориха широко.
— Но трябва да ми обърнете внимание — каза Шоу.
Младият мъж вече го слушаше внимателно.
Докторът се изкашля. Чудеше се как да започне.
— Не си направил нищо лошо! — не се сдържа Ейдриън. — Не си убил никого.
— Нека аз се занимая с това — настоя Шоу.
Ейдриън постави ръка върху бузата на Макбрайд и го погледна настойчиво в очите.
— Не си. Прегледах вестниците. Всичко е лъжа. Няма нищо! Нито убийство, нито полиция…
— Знам какво се случи — въздъхна Макбрайд. — Знам го.
— Грешиш. Дори не си бил женен. Не е имало бебе! — Тя млъкна. Трябваше ли да му каже, че го смятат за загинал? — Това е като при Ники — каза тя. — Вкарали са ти фалшиви спомени…
— Кой?
Въпросът му я свари неподготвена.
— Кой? — повтори той.
Тя не знаеше какво да каже. Погледна за помощ Шоу. И като не получи подкрепа, сви рамене.
— Не знам — призна тя. — Някой.
— Мога да я усетя. — Макбрайд погледна встрани. — Мога да усетя бухалката в ръката си.
— Лу… — започна Шоу.
Макбрайд гледаше Ейдриън.
— Е, ти си права: аз съм само екран за нечий прожектор.
Ейдриън повдигна рамене и каза:
— Така е.
— Добре. — Макбрайд погледна психиатъра. — Да приемем, че сте прави. Но какъв е смисълът? Защо на някого му е притрябвало да ме кара да мисля, че съм убил жена си и детето си?
Въпросът увисна във въздуха в особената тишина на стерилната стая. Въпрос на място — и за момент Ейдриън си помисли, че няма начин да му се отговори. А после каза:
— За да се самоубиеш. Като Ники.
Макбрайд взе изрезката от „Екзаминър“.
— Бих искал да проведем още един хипнотичен сеанс — каза Шоу.
— Не, докторе. Достатъчно време прекарах тук. Ако нямате нищо против…
— Няма начин да ви изпиша, ако не съм сигурен, че сте се освободили от постхипнотичното внушение — какъвто и да е източникът.
Макбрайд преглътна и това. Гледаше с примирен поглед.
— Нека бъда честен с вас — продължи Шоу. — След като минахте през всичко това, ще трябва доста време, докато се оправите напълно. При други обстоятелства бих ви препоръчал консултации и лечение — и то в големи дози. Но не можем да си позволим такъв лукс. Както ви каза Ейдриън, бях посетен от държавни служители. Казаха, че имат „пълномощия“. Може и да е така. Не знам. Но това, което знам, е, че дълбоко в себе си въобще не мислят за личните ви интереси. Всъщност имам подозрението, че това въобще не ги интересува.
— И вие твърдите — каза след известно мълчание Макбрайд, — че може би са ми правени внушения под хипноза?
— Да! Точно затова ми беше толкова трудно да проникна в съзнанието ви. Всеки път, когато се приближавахме до миналото ви — истинското ви минало — грубата измислица, този синдром изплуваше на повърхността. И когато това ставаше, вие го усещахте и после — в психологически план — изпадахте в паника. Съпротива или бягство. Те са ви създали толкова отровна фалшива памет, че тя се е превърнала в напълно изградена противоположност на собственото ви аз.
Дори и след като задръжката беше отстранена, Макбрайд продължаваше да се чувства потиснат.
— Може би сте прав — каза той скептично. — Но тогава сигурно е малко вероятно, че бих могъл да изляза от това състояние?
— Не! — възкликна Ейдриън. Гласът й трепереше от ярост. — По-вероятното е да излезеш! Знаеш, че някой е бъркал в главата ти. Събуди се! Ти не си убил Еди, не си взривил къщата, не си разбил апартамента ми…
— Кой е Еди? — попита Шоу разтревожено.
— И не ти се опитваше да ме убиеш! — продължи Ейдриън.
— О, господи! — промърмори Шоу.
— Да залагаш на „по-вероятно“ обяснение е пълна глупост, нали? — попита тя.