— Пий.
Усмихваше й се.
Сутринта шофираше Макбрайд.
А Ейдриън му съобщаваше подробности за Сидни Шапиро.
Предната вечер бе излязла — веднага след вечерята. Макбрайд беше уморен — все още се чувстваше влиянието на болницата. А и тя не искаше да прекара нощта в една и съща стая с него, така че отиде до библиотеката и почна да чете за ЦРУ.
Тук-там се споменаваше за Шапиро — ръководел „специална“ програма. Ейдриън реши, че това означава „противозаконна“. И това под носа на сенатските комисии, които непрекъснато обсъждаха „някои човешки права, нарушавани от разузнавателните кръгове в САЩ“.
Все пак успя да направи едно сурово досие, пълно с неясноти, с надеждата, че ще й помогне.
— Учил е в Кеймбридж — обясняваше тя на Макбрайд сега. — Изследователска психология, точно като теб. После в Масачузетския технологичен институт. След това е бил за известно време в Корея — никой не знае какво е правил там, но се предполага, че е бил цивилен служител в армията — това било през 1953-та. После се върнал в Щатите и основал нещо, наречено Фонд за хуманна екология. В Ню Йорк.
— После какво? — попита Макбрайд.
— Този фонд трябвало да е частен, но всички пари са идвали от ЦРУ. Така че всъщност е бил НОП.
— Какво?
— НОП! Под неофициално прикритие.
— Къде научи тия неща?
— Вчера в библиотеката — докато ти спеше.
— Аха!
— Фондът е бил прикритие за дейността на ЦРУ. И се е занимавал с финансирането на поведенчески изследвания — тайни изследвания за контрол върху мозъка. Наричат го МкУлтра. Артишок. Синя птица. Нещо подобно.
— И Шапиро е бил част от това?
— Ръководил го е цели десет години. После закриват фонда и го прехвърлят на друга служба — началник дирекция „Наука и технологии“ в ЦРУ. Но най-интересно е какво са правили. Изучавали са психотропни вещества, хипноза, телепатия, промиване на мозъци, телекинеза…
— Гледал съм документален филм за това — каза Макбрайд. — По „А & Е“. Преди година. Експериментирали са различни халюциногенни препарати върху хора — затворници, душевноболни, заподозрени в комунистическа дейност, закононарушители.
— И какво е станало? Били са обработвани, нали?
— Да. Само че те не са знаели това. И не са били точно клинични опити. Така че за повечето от тях се е смятало, че са болни или луди.
— Разбира се. Точно така би изглеждал човек в такъв случай.
— Хората са полудявали. Поне един е починал.
— Кой?
— Един учен. Олсън. Пробутали му голяма доза ЛСД и той откачил. Напълно. Или поне така е обяснен случаят. След няколко дни се хвърлил от прозореца на хотела си.
— Божичко…
— Поне така се твърди. Според документалния филм може и някой да му е помогнал.
— Да му е помогнал?
— Има основания да се предполага, че е бил блъснат.
— Значи беше прав — каза Ейдриън след кратко мълчание.
— За кое?
— Че трябва да го посетим без предупреждение.
При будката на моста Макбрайд бутна една банкнота в протегнатата женска ръка. Въздухът беше студен, ръката бе топла. Мигът на докосване бе странно точен, изолиран от времето. Стори му се, че това е някакъв затворен микросвят на търговия, преминаване над реката срещу заплащане, операция, повтаряна от столетия. Реката изглеждаше огромна, гъвкава, жива и той можеше да усети влагата й, неуловимото й присъствие във въздуха въпреки тежкия мирис на бензин. Около него гъмжеше от звуци — рев и форсиране, които разсичаха въздуха. Макбрайд не можеше да се начуди на усещането, което го изпълваше с такава сила, като че ли беше нещо съвсем ново. Дори пътуването към междущатската магистрала, което винаги му беше досадно, сега го развълнува: играта на движение и пространство, постоянното оформяне и прегрупиране на движението с ритъм, подобен на джазовия.
Отседнаха в хотел „Хилтоп“ — стар хотел, кацнал на планинския — склон, с изглед към прочутата планинска седловина, където се срещаха реките Потомак и Шенандоа. Хотелът беше почти празен — много късно бе за есенни екскурзии, а твърде рано за коледните празници. Пак взеха една стая — за по-евтино — но Ейдриън настоя за отделни легла.
Застаряващо пиколо ги заведе до стаята и изчака, докато Макбрайд не мушна банкнота в сухата му длан. После двамата излязоха на балкона и се огледаха. Реките се виждаха като далечни сребристи проблясъци между тъмните гористи склонове.