— Работата ви, свързана с МкУлтра.
Шапиро се намръщи, в очите му проблесна раздразнение.
— Репортери ли сте?
Те поклатиха отрицателно глави.
— Защото вече казах по телефона на един младеж, че не искам да се снимам повече в документални филми. Не намирам първия опит за много задоволителен.
Той погледна небето, после каза на Макбрайд:
— Въпреки че като покаяние може и да свърши работа… повече, отколкото да видиш нечий живот, сведен до дрънканица от звукове, прекъсвани от реклами на клиника за отслабване. — Той поклати глава. — Това не е нещо, с което бих се захванал отново.
— Не сме дошли за това — каза Ейдриън.
— Така ли? Тогава защо сте тук?
— Сестра ми и… господин Макбрайд… станаха жертви.
— Едва ли. — Шапиро я погледна скептично. — Това беше доста отдавна. Наистина ли мислите, че сте били жертва на мозъчен контрол?
— Не аз — каза Ейдриън. — Сестра ми…
— Тогава ще й предложа да не гледа толкова телевизия и „мозъчният контрол“ ще изчезне. Такъв е съветът ми.
— Не мога да й кажа нищо — отвърна Ейдриън. — Тя е мъртва.
— Моите съболезнования — каза Шапиро. — Но вижте, това е напълно изоставена област. Още преди десетилетия.
— Наистина ли? — попита Макбрайд.
— Предполагаше се, че това е следващият скок в науката. — Шапиро не обърна внимание на скептицизма му. — Мислехме, че ползата от излизането в открития космос и изпращането на хора на Луната би била много по-незначителна от това, което бихме открили… — той потупа главата си — тук… Наричахме го „вътрешен космос“. — Той въздъхна. — Но това беше много отдавна и макар че не знам на колко години е била сестра ви тогава, този млад човек със сигурност е бил пеленаче.
Той се усмихна. Усмивка, която не оставяше бръчици около очите му.
— Въпреки това, което може би сте чули, не сме правили опити с деца. Така че…
И се обърна, за да си тръгне.
— Може ли да ви покажем нещо? — попита Ейдриън.
Шапиро спря и я погледна.
— После, ако желаете, ще си отидем — обеща тя.
— Дадено — отвърна Шапиро.
Ейдриън бръкна в чантата си, извади полароидната снимка на присадката и безмълвно я подаде на Шапиро.
Той я огледа със скептично присвити очи, после лицето му се изпъна.
— Къде намерихте това?
— Един неврохирург го измъкна от главата ми — каза Макбрайд. — Преди по-малко от седмица.
Шапиро разгледа снимката още по-внимателно, поклати глава, подаде снимката на Ейдриън и каза:
— Влизайте.
34.
Шапиро с мълчалив жест ги помоли да свалят обувките си. Вътрешността на къщата беше миниатюрен шедьовър. Лъснатите до блясък борови дъски бяха застлани с татами, стените искряха от белота. В задната част на помещението имаше зелена емайлирана печка за дърва, а до нея — масичка от чам, около която бяха пръснати десетина възглавнички. В средата на масичката беше поставена икебана от бяла орхидея и две дълги изсъхнали треви.
Шапиро сложи снимката до икебаната, после им посочи възглавничките и каза:
— Заповядайте.
След няколко минути излезе иззад един параван от рисувана коприна с поднос, на който бяха поставени три малки чашки и чайник от сивкав метал. Постави подноса на масата, отпусна се на една от възглавничките и наля чай. Макбрайд осъзна, че откакто са влезли в този необичаен дом, двамата с Ейдриън не са разменили и дума.
Шапиро задуха силно чашката си, отпи глътка и я остави настрана. После взе снимката на имплантирания уред, обърна я към светлината и я заразглежда. Накрая поклати глава и каза:
— Моето завещание… — Устата му се изкриви в гримаса.
— Какво смятате, че може да причини това на човек? — попита Ейдриън.
— Какво ли? — Шапиро сви рамене. — Не знам. Ако имах лаборатория, бих могъл да го разглобя, но дори и тогава щяха да останат много неясноти.
— Но…
— Ако искате да разберете какво прави, или какво би могло да прави, трябва да изчетете доста неща. Започнете с Делгадо.
— Кой е Делгадо? — попита Ейдриън.
— Вестник „Таймс“ му отдели репортаж на първа страница преди повече от трийсет години — отвърна Шапиро. — Мисля, че беше завършил Йейл.
Той млъкна и пак сръбна от чая си.
— Имаше и негова снимка: стои на арена за борба с бикове с малък предавател — а точно пред него един бик рие земята. Невероятно шоу!