— Може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
„Не ме изкушавай!“
— Да допуснем — как би станало на практика всичко това? Целият комплект?
— Въз основа на това, което съм чел в общодостъпната литература ли?
— Разбира се — отвърна Макбрайд.
— Ами — Шапиро се замисли за момент, — предполагам, че първо бихте направили на субекта една ЕЕГ — запис на мозъчните му вълни при различни стимули. С това и с едно ПИТ-сканиране може да направите карта на мозъка на субекта — на неговите емоционални и интелектуални центрове.
— И после? — попита Ейдриън.
— След като имате тази информация, може да кодирате серия аудиограми, насочени към тези центрове, като ги пренесете до мозъка на обекта с помощта на ИНЧ…
— Какво е „ИНЧ“? — попита Ейдриън.
— Съкращение за Извънредно ниски честоти на радиовълните. Това, за което говорих преди малко: от четири до седем мегахерца.
— И какво ще стане? — попита тя.
— Ами, ще промените пейзажа на мозъка — отвърна Шапиро.
— Какво означава това? — попита Макбрайд.
— Това, което вече ви казах: ще внесете някои определени — но временни — промени във физическата структура на мозъка.
— И когато това стане… после какво?
— Зависи от аудиограмите — каза Шапиро. — Но това може да доведе и до амнезия.
— Пълна амнезия ли? — обади се Макбрайд.
— Може например да говорите италиански — сви рамене Шапиро, — но няма да помните как и къде сте го учили — и дали сте ходили в Италия.
— Ще си спомняте ли кой сте? — попита Макбрайд.
— Зависи. — Старецът го погледна някак странно.
— От какво?
— От това, което се опитва да постигне програмистът. След като субектът вече е обработен и паметта му е блокирана, може да се присади неврофонична протеза.
— Протеза ли? — попита Ейдриън.
— Като тази. — Шапиро посочи снимката на масата. — Ако разгледате предмета под микроскоп, ще забележите, че съдържа изолирани електроди, които получават и излъчват аудиограми на определени честоти. Протезата позволява на предаванията да минат през вътрешното ухо — ушната мида и осмия краниален нерв — като изпраща съобщението директно в мозъка.
— И могат да се чуват гласове, така ли? — замислено попита Макбрайд.
— Все едно че чувате Господ — уточни Шапиро. — Но присадката е само част от процеса. Програмистът трябва да използва и други средства…
— Например?
— Хипноза… Сетивно изолиране…
— И как действа това? — попита Ейдриън.
Шапиро облиза устните си, помисли за момент и отвърна:
— Ами, на субекта биха могли да бъдат предавани хипнотични внушения, за да се подготви за определено действие. После го потапяме в тъмен резервоар, напълнен със солена вода, загрята до температура, близка до телесната — около 37 градуса по Целзий. Усещането е много странно — все едно че сте в безтегловност.
— Опитвали ли сте?
— Разбира се — отвърна Шапиро. — Опитвал съм всичко.
Той се спря за малко, после продължи:
— След час и нещо в резервоара вече не знаеш къде свършва кожата ти и къде започва водата. Просто се разтваряш… — Той кимна към чашката чай пред Ейдриън. — Като бучка захар в чай. И когато това стане, субектът е вече…
Макбрайд слушаше и не вярваше на ушите си, а Ейдриън гледаше Шапиро и си представяше как сестра й е плувала в тъмния резервоар.
— След определен период…
— Какво значи „определен“? — попита Макбрайд.
— Ден. Седмица. Месец — каза Шапиро. — Въпросът е там, че след известно време самоличността на субекта започва да се разпада. Това е нещо като среща със смъртта — всички сетива изчезват — или поне така изглежда. Представете си: в резервоара не можете да видите или чуете нищо, да вкусите или помиришете нищо, да се докоснете до нищо. Изчезва усещането за време. Ако смятате, че усещането за загуба на съзнанието е необикновено, опитайте да загубите тялото си.
Шапиро спря и слаба усмивка изкриви устните му.