— Въпреки това някои хора намират това изживяване за… вдъхновяващо.
— А други? — попита Ейдриън.
— Други не. — Старият човек сви рамене.
— И после какво? — намръщи се Макбрайд.
— После ли? — Шапиро му хвърли кос поглед. — После се отива на следващото ниво.
— И то е?
— Интензивна обработка. След като самоличността на субекта е унищожена, той всъщност е „табула раза“. Относително просто е да запечатате каквито „спомени“ ви се харесват.
— Как? — попита Макбрайд.
— Създаваме сценарии, съвместими с неговия психологически профил, и ги въртим на филм. Субектът наблюдава тези филми успоредно с ускорен поток от аудиограми.
— Като в театър?
— Не — засмя се Шапиро, — това е по-ангажиращо. Пациентът носи специална каска, снабдена с говорители и очила. Звуково и светлинно влияние. Включва се и…
— Какво?
— Субектът има усещането, че стои на метър и половина от голям телевизионен екран и наблюдава триизмерни картини със стереозвук. Много впечатляващо усещане — но дотук говорим само за активиране на съзнанието. Същевременно се прилагат хипноза и химикали… Това е нещо като оформяне на предмети от глина. Нежна глина.
— Лекарства — каза Ейдриън и си спомни за малкото шишенце в компютъра на Ники: „Плацебо №1“. — Какви точно?
— Различни химикали с психеделичен ефект — отговори Шапиро. — Имахме голям успех с един наркотик от Еквадор, казва се бурандага. А също и с „кетамин“ — известен повече като транквилизатор за животни. И двата предизвикват дисоциативна амнезия.
— Кетамин — каза Ейдриън. — Това не е ли наркотикът, използван при изнасилвания?
— Точно така — каза Шапиро. — Дава резултати и там, но имаше ефект и при нашите опити.
— Какво искате да кажете?
— Ами ако искате да получите „надмощие над някого“ — така казвахме — кетаминът има ефект на откъсване на личността от тялото. Всичко, което става, изглежда, че се случва в друго измерение. И даже преживяното не остава в паметта.
— Вграден ефект на амнезия, така ли?
— Точно така. Впоследствие изнасилването — или каквото и да е — като че ли не се е случвало. Субектите не си спомнят да са били в резервоар или да им е поставян шлем, или че са били бомбардирани с нови „спомени“.
— И тогава на какво… на какво биха приличали тези хора? — попита Макбрайд.
— На хора с качулки — каза Ейдриън. — Сатанисти.
Шапиро я погледна странно, после се обърна към Макбрайд.
— Зависи.
— От какво? — настоя Макбрайд.
— От това, което бихте искали субектът да запомни — или от това, което бихте искали да забрави.
Макбрайд сръбна от чая си. Беше изстинал.
— И колко време отнема това? — попита той.
Шапиро поклати глава.
— Трудно е да се каже. Ако само разграждате личността на субекта, е едно. Ако изграждате някого от нулата — съвсем друго.
— Ако разграждате личността — повтори Ейдриън; гласът й беше смесица от учудване и неверие.
— Точно така. — Шапиро намести краката си на възглавницата. — Любопитен съм — каза той на Макбрайд — какви са били вашите връзки със сестрата на тази млада жена?
— Бях неин психоаналитик — каза Макбрайд.
— И тя е идвала в апартамента ви?
— Да.
— И се оказа, че и двамата имате протези?
— Да.
— Правени ли са й мозъчни изследвания, или…
— Сестра ми беше кремирана — каза Ейдриън. — Открих импланта в прахта й.
— Господи! — Ученият пребледня. — Кажете ми нещо — обърна се той пак към Макбрайд. — Често ли излизахте от апартамента си?
— Какво имате предвид?
— Когато работехте като психоаналитик — излизахте ли много? Или си стояхте повече вкъщи?
— Мисля, че не — вдигна рамене Макбрайд. — Много бях привързан към дома си.
— Естествено — каза Шапиро.
— Защо?
— Защото във вашата сграда трябва да е имало място за наблюдение и контрол.
— В съседния апартамент — обади се Ейдриън.
— Трябвало е постоянно да се подсилва сигналът. И като последица от това, когато сте излизали извън периметъра на уредбата, сте се чувствали зле — освен ако не сте били на лекарства. Взимали ли сте лекарства?
— Не — каза Макбрайд. Гласът му беше пълен със сарказъм. — Само гледах телевизия. Искате да кажете, че хората могат да се превръщат в ходещи кукли и зомбита…