Макбрайд почувства как стомахът му се свива, като че ли е в самолет, попаднал във въздушна яма.
— Ще се оправи ли?
— Не.
35.
Макбрайд сложи дърва в печката и донесе още отвън, докато старият учен приготвяше вечеря — ориз с домашно отгледани зеленчуци и бутилка червено вино. Беше чудесно. Докато се хранеха, Шапиро им разказа зловещата история за Програмата за мозъчен контрол на ЦРУ.
— Повечето хора смятаха, че това е отговор на нещата, които комунистите правеха в Централна Европа и Корея. Дори имаше показен процес срещу един унгарски кардинал. И тогава много се заговори за „промиване на мозъци“. Но истината е, че Програмата започна много преди това.
— „Програмата“ ли? — попита Ейдриън, като си припомни уебсайта на компютъра на сестра си.
— Така я наричахме — намръщи се Шапиро. — Но каквото и да бе името й — а тя имаше много имена — тя започна в Европа още по време на Втората световна война, когато специалните служби търсеха „хапче на истината“, за да го използват при разпити.
Той наля вино и обясни как проектът се е разраснал след войната, финансиран от новосъздаденото ЦРУ. През 1955-а били проведени повече от 125 опита в най-добрите университети на страната и в затворите с най-строг режим. Освен това подобни изследвания се правели в психиатрични клиники и в „граждански селища“, като се използвали „нищо неподозиращи доброволци“.
— Какво означава това? — попита Макбрайд.
— Например поставяха камери в публични домове и изпробваха хапчетата върху клиенти, без те да знаят — отвърна Шапиро. — Използвахме и наркомани, и хомосексуалисти. И комунисти. Извратени типове, изпаднали просяци, бездомници… — Той спря и добави с усмивка: — Либерали и футболни фенове.
Но бързо стана отново сериозен и им обясни положението през онези години.
— Това ставаше при първите мразовити вълни на Студената война — културният консерватизъм на Америка беше толкова силен, че подобни „упадъчни личности“ не се брояха за хора. Дори не бе нужно да се отчитаме, защото изследванията ни бяха засекретени. Това беше работа от „национален интерес“, което ни освобождаваше от всички нормални задръжки.
— Значи е било лесно да се скрие — обади се Ейдриън.
— Не криехме нищо — нещата просто бяха секретни. И когато някои от нас имаха морални проблеми с изпитването на химикали и медицински процедури върху неподозиращи субекти… Ами тези тревоги изглеждаха несъстоятелни, като се подчертаваше, че става дума за работа с врага.
— Мислех, че тогава Съветският съюз е бил истинският враг — намеси се Макбрайд.
— Разбира се. Но Студената война беше по-скоро домашен джихад, отколкото международен въпрос. Беше война за Американския начин на живот, който, мога да ви уверя, не включваше (поне по онова време) гейове, скитници, наркомани или… Въобще каквито и да било грешници.
— За какви изследвания говорим? — попита Макбрайд.
Старият човек се поколеба за момент и сви рамене.
— Добре — каза той повече на себе си, отколкото на гостите си, — това едва ли вече е тайна. Преди двайсетина години имаше разследвания в Конгреса. Излязоха книги, разсекретиха се съдебни дела…
— Все пак за какви изследвания говорим? — повтори Макбрайд.
— За химикали и хипноза, телепатия и телекинеза. Ясновидство. Екстремни положения — деградация и болка.
— Деградация и болка ли? — попита невярващо Ейдриън.
— Как да я предизвикваме, как да я понасяме и да я използваме — и как да я измерваме — отвърна Шапиро. — Експериментите с болка не бяха много резултатни.
— Защо? — заинтересува се Макбрайд.
— Срещахме трудности при привличането на изтъкнати психолози за изследванията — въздъхна ученият. — А и онези, които се съгласяваха, не бяха толкова обективни, колкото ни се искаше.
— Защо?
— Изследванията се смесваха със садизъм, а тези с дрогата — със секса. На практика всичко се смесваше със секса. И това изкривяваше резултатите.
— Споменахте за „физическа принуда“ — каза Ейдриън.
— Да. — Шапиро се размърда неудобно на възглавницата.
— Е, и?…
— Физическата принуда беше… как да се изразя? Крайни експерименти, при които на субекта се даваха относително големи дози психеделични наркотици и той се поставяше в тъмно запечатано пространство, където се подлагаше на продължителна обработка със записани послания.