— О, така ли? — възкликна Мами. — Колко вълнуващо! — Тя го потупа по рамото. — Сигурно сте… изключителен младеж!
Макбрайд се усмихна. Мами започна да премрежва очи и да заваля думите. Може би им бе казала всичко, което знаеше.
Ейдриън също го забеляза. Мами беше стигнала до маслината на второто си мартини, което подсказваше, че разговорът скоро ще прекъсне. Така че беше по-добре да стигнат до основния въпрос. Ейдриън завъртя чашата си и загледа как се мести маслината. Покрай брега избръмча един джет, досаден като комар. Макбрайд разказваше на Мами за стипендията си.
Какво щеше да стане, ако ставаше дума за съдебно дело, запита се Ейдриън? Какъв въпрос трябваше да зададе?
— Господин Крейн оставил ли е някакви документи?
— Моля? — Въпросът изненада Мами.
— Знам, че имуществото му е разпродадено — каза Ейдриън, — но понякога…
— Е, не сте първите, които питате — каза Мами, като се опита да прикрие слабо хълцане. — След като умря, идва един човек от правителството и поиска същото. Ужасен дребосък! — Тя тръсна глава като тийнейджърка. — Казах му, че Кал винаги цитираше един загинал легионер: „Pas de cartes, pas de photos, et pas des souvenirs“.
— Не знам испански — каза Ейдриън.
— Без документи, без снимки, без спомени — преведе Макбрайд и се усмихна със съжаление. — Което не е най-доброто за нас. Както и да е — заключи той, — сигурно ви отнехме много време.
— Бяхте много мила — додаде Ейдриън, стана и протегна ръка на възрастната жена.
Мами взе ръката й и дълго я задържа, като разглеждаше Ейдриън, сякаш е картина от Вермеер.
— Имате такова обаяние… — каза тя. После се разсмя. — Я по-добре седнете пак.
И като се обърна към Макбрайд, добави:
— Кал беше голямо говедо — „pas de cartes“, разбира се.
37.
Върна се след няколко минути, с освежено червило и с отново сресана коса; носеше овехтяло дипломатическо куфарче и малък албум. Вдигна куфарчето и каза:
— Той пазеше кореспонденцията си тук. — И като погледна през прозореца, добави: — Времето се разваля. По-добре да отидем в зала „Флорида“.
Стана и ги преведе по дълъг коридор до стая с нисък таван и широки старомодни прозорци, покрити с жалузи, и вентилатор на тавана.
Зад прозорците Мексиканският залив потрепваше с върховете на белите си вълни, повърхността му беше синьо-бяла.
Стаята беше уютна, обзаведена със старомодна гарнитура и пълна със саксии: смокини, царска папрат, хибискус. В големи гледжосани делви имаше цитрусови дръвчета. До вратата цъфтяха гардении, изпълващи въздуха с тежък аромат.
Мами се разположи между двамата на малък диван, албумът остана в скута й. Тя отгърна корицата и запрелиства страниците една по една, като не се задържаше дълго на снимките.
— Къщата на родителите ми — каза тя. — В Амстелвеен.
— Красива е — обади се Ейдриън. И наистина беше красива.
— Работеха в една банка — сподели Мами. Обърна друга страница и въздъхна. — Брат ми Роел. Много красиво момче!
— Той…
— Не — поклати глава старата жена. — Умря през войната.
— На фронта ли? — попита Макбрайд.
— От туберкулоза — отвърна тя.
Друга снимка, този път на млада жена в някакъв европейски град.
— Може ли да познаете кой е това? — попита тя дяволито.
— Разбира се — отвърна Макбрайд с усмивка. — Грета Гарбо. Винаги мога да я позная.
— Ха! — изсмя се Мами, очевидно приятно поласкана. — Какъв дързък мъж! И какъв лъжец!
— Това сте вие нали? — попита Ейдриън. — Много сте красива!
— И вие сте много любезна — отвърна Мами.
После обърна друга страница и спря. Пръстът й почука малка снимка: няколко души позираха на елегантна тераса някъде из Алпите.
— Това е! — каза тя. — Това исках да ви покажа.
Снимката беше леко пожълтяла, мъжете бяха в две редици — трима изправени и още толкова клекнали пред тях. Бяха в старомодни туристически дрехи — клинове, вълнени чорапи, тежки обуща и груби вълнени пуловери. Зад тях се виждаше заснежен връх.
— Кал е отпред — в центъра на нещата, както винаги.
С един поглед можеше да се разбере, че някога Крейн е бил млад и красив, с тъмни очи и широки рамене, с прав нос и трапчинка на брадичката. От лявата му страна бе клекнал едър скандинавец с широко лице, розови бузи и остра руса коса. Светлите му очи, леко подпухнали, гледаха право в обектива.
— Кой е това? — попита Макбрайд. — До господин Крейн. — Мъжът му изглеждаше странно познат.