— Това е Ралф — каза Мами. — Двамата с Кал работеха заедно.
— В Института ли? — попита Ейдриън.
— Разбира се — отвърна старата жена. — Гунар е негов син.
Тя измъкна снимката от малките черни ъгълчета, които я крепяха, и я обърна. На гърба бе написано с избеляло синьо мастило:
„Айгер Монк и Юнгфрау
Отляво надясно: У. Колби, Дж де Менил, Ф. Наги
Клекнали: Т. Барне, К. Клейн, Р. Опдал
8 септември 1952: хотел «Палас Айгер» (Мурен)
На връщане от Шилтхорн!!!“
— А другите? — попита Макбрайд.
— Шпиони — усмихна се Мами.
— Често ли ходеха на излети? — попита Ейдриън.
— Не — поклати глава старата жена, — мисля, че го направиха само веднъж. Имаха някаква работа. — Тя помисли за момент, после кимна решително. — Сетих се! Тъкмо откриваха клиниката.
— Клиника „Прюдом“ ли? — подпита я Ейдриън.
— Да. — Мами кимна. — Имаше малко честване.
— Как намерихте тази снимка? — попита Макбрайд.
— Да я намеря ли? Та аз ги снимах тогава — каза тя. — Това е моят почерк, не на Кал. Тук има много негови снимки от ония дни.
Бързо прелисти няколко страници от албума и намери това, което търсеше.
— Това е още една, доколкото си спомням — може би и Тиа има няколко.
Снимката беше правена през лятото. Показваше сграда в предградията на европейски град. Сградата напомни на Ейдриън за легациите покрай булевард „Масачузетс“ във Вашингтон. Големи каменни делви, обсипани с пищна зеленина, ограждаха масивната входна врата. На вратата, с ръка, облегната на чукалото във вид на лъвска глава, а с другата махайки към обектива, беше Крейн. На страницата под снимката със същия почерк бе написано:
„Пристига хер директорът на Института (Кюснахт)
3 юли, 1949“
— Добре — каза Мами и се изправи. — Оставям ви сами. Трябва да полегна. Ако ви трябва нещо…
— А, всичко е наред — каза Ейдриън.
Вече валеше и по стъклата на прозорците се плъзгаха тежки капки. Над залива ехтяха гръмотевици. Макбрайд отвори куфарчето и измъкна няколко папки и пликове, жълт бележник, три тефтера за визитки, дневник „Хермес“ и копие на „Армейски бюлетин“. Имаше и дебел пакет с писма, завързан с ластиче.
С други думи, бъркотия, но поне обещаваща бъркотия. Ейдриън започна да чете дневника, а Макбрайд почна да преглежда останалите материали.
Скоро разбра, че няма нищо важно — банкови отчети, сметки и писма до различни брокерски фирми. Фондацията „Харвард“ изразяваше надежда да бъде спомената в завещанието му, а една банка се надяваше покойният да й стане клиент.
— Нещо интересно? — попита той Ейдриън.
— Стихотворения — каза Ейдриън, затвори дневника и го остави на масичката. — На стари години е прописал стихотворения.
— Майтапиш се — каза Макбрайд, за да скрие разочарованието си.
— Виж сам — каза тя, свали ластика от писмата и започна да ги преглежда.
Макбрайд запреглежда сметките на стария човек. Минутите се влачеха.
— Почти всичко са фактури — каза Ейдриън. — Купувал си е обувките от „Чърч“, книгите от Мейн стрийт и панталоните от „Бийкрофт и Вейн“. С лекарства се е снабдявал от „Райт-Ейд“. Нищо не откривам.
Макбрайд се върна към албума със снимките. Отвори на страницата със снимката на Крейн, пристигащ в Института, и я загледа, като се опитваше да си припомни нещо.
— Къде е Кюснахт? — попита Ейдриън.
— Северно от Цюрих. Там е седалището на Института. — Той се намръщи.
— Какво? — попита тя.
— Опитвам се да сглобя картината. — Макбрайд поклати глава. — Разбираш ли? Да си представя кога точно се превърнах в Джефри Дюран. И последното нещо, което си спомням, последното, което наистина помня, е, че това беше в Института. Пристигнах в Швейцария, за да обсъдя нещо с Опдал. Трябваше да обядвам с него.
— Човекът, който се е скарал с Крейн ли?
Макбрайд кимна, после обърна страницата на груповата снимка на терасата в Мюрен.
— Прилича на баща си — каза той.
И като гледаше широкото лице и подпухналите очи, Макбрайд изпита същия тъмен трепет, както преди няколко минути. Сякаш чувстваше, че стъпва върху нечий гроб.
— По-добре да се омитаме.
Дъждът забарабани по покрива, стичаше се по стъклата на широки сребърни струи. Ейдриън отвори един плик, погледна вътре и го остави на масата.