Нито пък е необходимо (или желателно) да обсъждаме операцията, която така безгрижно споменаваш в писмото си. Ролята ти в тези неща е приключила. Нямам намерение да обсъждам действията си в Африка — както и всички други — с теб. Напротив, очевидно решението ми да те държа в течение на операциите, дори и след пенсионирането ти, е било грешно.
Но по-сериозната ти грешка е, че си оттеглил подписа си, утвърждаващ годишното отпускане на служебни средства от банката в Лихтенщайн. Това, че се изискват два подписа за отпускане на парите, както знаеш, е анахронизъм от времето, когато Институтът и Клиниката бяха отделни единици.
Това, че сега се опитваш да използваш тази аномалия, за да наложиш мнението си, е нечестно. И не само че е нечестно: това е атака не само срещу Института, но и лично срещу мен. Моля те да обмислиш въпроса.“
Макбрайд се обърна към Ейдриън, която четеше през рамото му, и каза:
— Мами е права.
— За какво?
— За парите. Крейн е имал някакво право на запор.
— Какво мислиш? — попита тя.
— За стипендията си — каза той. — Мисля, че цялата работа е била заблуда.
— В смисъл?
— Изследвах знахарите. В това се състоеше работата. Всичко от танците, водещи до транс, до заклинанията.
— Е? Не виждам как това ще помогне на Програмата им.
— Аз разбирам. Всичко се е свеждало до едно: променени състояния на съзнателност. Наркотици, хипноза, състояния на транс. И не само това — бях подтикван да пиша за „месиите на Третия свят и за масовото внушение“. И аз го правех. Докладвах за един много известен лечител в Бразилия, за един чалнат свещеник в Салвадор, който твърдеше, че прави чудеса, и за един проповедник от Петдесетниците… мисля, че в Белиз.
— И какво?
— Някой ликвидира лечителя с вяра. Застреля го пред хората, докато се ровеше в купчина пилешки вътрешности. Вестниците писаха, че убиецът бил луд.
— А ти мислиш, че…
— Не знам какво да мисля — отвърна Макбрайд.
Седяха на дивана и слушаха как дъждът барабани по прозорците. След малко той се наведе и започна да прибира листовете на Крейн в куфарчето. Ейдриън стана, отиде до прозорците, загледа се навън и каза:
— Скоро ще спре да вали.
Макбрайд кимна, после се загледа в дебелия плик с вестникарските изрезки. В десния горен ъгъл Крейн беше написал: „Съобщения“.
Отвори плика, изсипа го на масата и започна да рови пожълтелите вестникарски изрезки. Първо бързаше, после започна по-бавно. Имаше и статии — някои по-дълги, някои съвсем кратки, повечето пожълтели от времето. Имаше некролози за неизвестни личности в десетина страни и изрезки за насилствената смърт на известни хора по света. Например съобщение от Руанда:
„ИЗЧЕЗНАЛ САМОЛЕТ НА ЛИДЕРИТЕ НАХУТУ“
Изчезнал!
Макбрайд прегледа изрезките една по една. Накрая погледна Ейдриън и каза:
— Виж.
— Какво?
— Тези изрезки.
Нещо в гласа му прикова вниманието й.
— Просто вестникарски изрезки? Какво толкова?
— Мисля, че току-що открихме списъка на ударите на Института.
Преписаха имената — а имаше доста — на една страница от тефтера, после я откъснаха и отидоха да се сбогуват с Мами. Тя прегърна Ейдриън и с хитра усмивка попита:
— Откри ли писмата си, скъпа?
— Не — поклати глава Ейдриън. Чувстваше се виновна. — Знаете ли, Мами, никога не е имало писма. Беше само…
— Знам — усмихна се Мами и стисна ръката на младата жена, — но не ми казвайте нищо повече. Знам какви бяха приятелите на Кал. Само ми обещайте, че ако дойдете пак, ще останете на обяд. Разбрахме ли се?
Стиснаха си ръцете.
След час и половина Ейдриън и Макбрайд бяха на Лонгбоут Кий, седнали на верандата на ресторант за морски специалитети. Въздухът бе изпълнен с миризмата на скара, зехтин и старо богатство. Вентилаторите се въртяха на тавана, но почти не носеха хлад.
Вечеряха на свещи — прясна риба на скара, полята с бутилка студено „Сансер“. Дъждът беше спрял и въздухът беше ясен, свеж и прохладен. Можеха да чуят пъшкането на прибоя в мрака.
— Не знам и половината от тези имена — каза Ейдриън, като гледаше списъка. — Кой е първият например? Форестал.
— Мисля, че беше… министър на отбраната. Беше получил някакъв психически срив — страдаше от мания за преследване.