Вратите на асансьора се отвориха и Дюран излезе във фоайето. Като се стараеше да не гледа нито вдясно, нито вляво, а да се съсредоточи върху вътрешния си монолог, той излезе през въртящата се врата и забързано закрачи към пощенската кутия. Беше студен и ветровит ден и човек имаше чувството, че целият свят е проветрен с климатици. От поривистия вятър клоните на дърветата се люлееха, дори витрините на магазините подрънкваха.
Той си мислеше за феминистките — които бяха затънали в противоречия относно Жертвите на сатанински ритуал. Много от тях вярваха, че отричането на съществуването на ЖСР е първата крачка към пренебрежението на по-обикновените форми на сексуално насилие. Това правеше от всеки скептик „тип, склонен да позволява“ и дори по-лошо — да става съучастник в сексуалното заробване на невинни жени и деца.
И освен това…
Но ако наистина имаше сатанинска тайна секта, чиито церемонии включваха човешки жертви, канибализъм и педофилия — къде бяха доказателствата? Къде бяха телата, кървавите петна, костите?
Дюран винаги бе мислил, че това е добър въпрос, но ако го зададеше гласно, щеше да пострада от последствията. За много хора това беше сексуалният еквивалент на отричането на Холокоста. А в действителност ЖСР се приемаше като съвременен холокост — или поне така се твърдеше.
Той за момент вдигна поглед към небето и се уплаши, че ще припадне. Думите — кървави петна, кости — изглеждаха несвързани.
„Нико — припомни си той. — Ти мислиш за Нико.“ Нямаше значение какво му беше казала. Дюран се замисли над собствените си усещания. Не беше шокиран. Проявяваше само своето добронамерено безразличие, професионалното си съчувствие и загриженост. Нещо й се бе случило, казваше си той, и тази история, тази приказка — ако наистина беше само приказка — беше начинът, по който тя се справяше със собствената си нарушена функционалност, със собственото си откъсване от реалния свят. Тя я беше измъкнала от заобикалящата я култура, направо от въздуха, и я беше приела като обяснение за проблемите си. И това по някакъв начин й помагаше да се справя с проблемите си, и работата му като терапевт беше да…
Стигна до пощенската кутия, пусна плика, обърна се и закрачи към вкъщи. Всъщност се стараеше да крачи — само да крачи — но след няколко стъпки, почти незабелязано, темпото му се усили и докато стигна района на „Кулите“, на практика вече тичаше. Пазачът — днес беше момчето с очилата „Бъди Холи“ — го проследи учудено как се втурва с трясък във фоайето, но после го позна и загуби интерес. Дюран се опита да се усмихне. Небрежен поздрав. Асансьорът го отведе в неговото убежище.
3.
За особняк, който не излизаше много, Джеф Дюран бе в твърде добра форма.
Отчасти това се дължеше на решимостта му да поддържа физиката си, а отчасти и на факта, че на последния етаж на сградата имаше фитнес клуб. Членството в „клуба“ вървеше заедно с жилището в „Кулите“. Уредите не бяха последният вик на техниката, но все пак имаше всички основни неща, като бягащи пътечки, „Наутилус“, „Стеърмастърс“, щанги. Освен това оттам се разкриваше фантастична гледка към Джорджтаун и Националната катедрала.
Всяка сутрин в шест и трийсет Дюран отиваше в „клуба“. Тялото му беше гъвкаво и с добре развита мускулатура — той поддържаше формата си с взискателна програма от упражнения: каране на колело, бягане и вдигане на тежести. Коремът му беше плосък и твърд — резултат от наказателните серии клякания и упражнения с крака. Пет пъти седмично пробягваше по десетина километра на една от пътечките, разположена до прозорците, за да наблюдава междувременно града. От тази височина можеше да види островърхите кули на университета в Джорджтаун, а зад тях и гъвкаво извиващата се светла ивица на река Потомак.
Първата двукилометрова дистанция пробягваше за осем минути, за да загрее за следващите осем хиляди метра, с които се справяше за около трийсетина минути. Винаги едно и също.
Можеше да тича и по-бързо, но имаше две причини, поради които не го правеше. Първо, вече бе стигнал възрастта, от която трябваше да намалява физическите усилия, и нито жизненият му тонус, нито пулсът се влияеха добре от увеличаване на скоростта.
Второ… Е, втората причина беше идиосинкразията му. Просто бягащата пътечка при увеличаване на скоростта над петнайсет километра в час започваше да вие, нещо, което повечето хора не забелязваха, но Дюран го намираше за извънредно неприятно. Затова пускаше машината на по-бавни обороти.