Стана и започна да се облича.
— Той ще убие Мандела — каза на Ейдриън. — Той е расист и ще подпали Южна Африка.
Редуваха се на волана и караха право към Вашингтон — фучаха по междущатската магистрала със сто и трийсет километра в час, радиото гърмеше с всичка сила. Слънцето залезе над Джорджия и когато изгря отново, вече бяха близо до границата с Вирджиния.
Малко преди обяд пресякоха Потомак и поеха на север по шосето край парк „Рок Крийк“. Апартаментът на Де Гроот беше близо до „Чеви Чеиз Съркъл“.
Макбрайд се надяваше, че Де Гроот все още живее там. Мислеше си, че ако открие холандеца, може би ще успее да разбие екранната му памет. А ако това не можеше да стане, щеше да намери начин да го извади от играта — на всяка цена трябваше да се попречи на плана „Йерихон“.
— За какво мислиш? — попита Ейдриън.
— За дома му — каза той. — Ако имах пистолет…
Тя пребледня, после се втренчи в него, за да види дали е нормален, или е почнал да превърта.
— Еди имаше пистолет — напомни му тя. — Не му помогна много.
Макбрайд не отговори.
— Знаеш ли въобще да стреляш?
— Да — каза той. — Добър съм.
— Да бе — отвърна тя с глас, пълен със скептицизъм и ирония.
— Сериозно!
— И къде се научи?
— Татко ме учеше — каза го, без да мисли, и когато думите излязоха от устата му, си спомни обучението. Кристално ясна, ужасно студена зимна утрин в Мейн. Дъхът им излизаше на облачета. Носеха ръкавици без пръсти. Баща му нагласи пушката на рамото му и му показа как да се прицелва. Хартиената мишена беше закачена на едно дърво на трийсетина метра от тях.
— Той е спечелил медал в биатлона — не съм ли ти казал?
— Хайде бе!
— Сериозно ти говоря. На Олимпиадата в Сапоро през 1972.
— Това е фантастично! — възкликна тя. После попита: — Какво е биатлон?
— Ами… — той се засмя, — състезание, при което тичаш десет километра със ски и после стреляш по мишени. Трудното е, че когато дойде време за стрелба, си капнал. Трябва да си в страхотна форма, за да можеш да успокоиш пулса си. После, когато си готов за стрелба, се прицелваш и дърпаш спусъка между два удара на сърцето.
— Можеш ли го това?
— Не — каза той. — Можеше го баща ми. Но мога да стрелям. Ако имам оръжие. За нещастие, нямам. — Чудеше се откъде да си купи пистолет. На някой пазар или на изложба на оръжия — предлагаха се на много места, без да чакаш за разрешително като в магазин. Но по пътя им нямаше пазари и оръжейни изложби, а пък да минат през някое черно гето с наетия додж беше… глупаво.
Пристигнаха. Сградата беше десететажна кутия от тухли и стъкло, отпред имаше надпис „Жилища под наем“. Един униформен портиер се измъкна от малката си будка до стената и им отвори вратата. Вътре отегчен мъж на средна възраст, седнал зад старо бюро, не много сърдечно ги попита с какво може да им е полезен.
— Търсим един наемател — Хенрик де Гроот — каза Макбрайд.
Мъжът се замисли за момент, после попита:
— Русият мъж от Г-7? Не съм го виждал от две седмици. Много пътува. — Той вдигна телефона, набра номер и се заслуша. След малко постави слушалката на вилката и сви рамене.
Пет минути по-късно бяха отново в колата на път за апартамента на Макбрайд. Отиването там беше рисковано — имаше възможност все още да го наблюдават. Но нямаха избор. Техният единствен план — и това не беше точно план, а по-скоро замисъл — беше да заминат за Швейцария, да се сблъскат с Опдал и да открият Де Гроот, преди да е станало твърде късно. Нямаха представа как ще направят всичко това. Но едно беше сигурно — трябваше му паспортът (Ейдриън вече бе взела своя) — а той беше в хладилника.
И всичките му лични документи също бяха там.
Това беше идея на Де Гроот. Холандецът беше в бизнеса по гасене на пожари — презареждаше пожарогасителните системи със стабилни газове, които не увреждаха околната среда. При един от първите им сеанси холандецът бе критикувал остарелите противопожарни системи в „Кулите“.
— Ако нещо стане тук, няма да се справят — каза той. — Може би трябва да пазите касетите и дисковете си в хладилника. А също така и документите си. Там ще са на сигурно място, изолирани от вода и от огън.