„Джефри Дюран“ нямаше някакви особено важни дискове, а само ленти, които изпращаше в застрахователната компания. Но имаше паспорт и две неизползвани кредитни карти и ги бе сложил в пластмасова торбичка с цип, която бе мушнал под ледените кубчета във фризера. Направи го най-вече, за да се хареса на Де Гроот и да установят обстановка на взаимно доверие с пациента.
Всички лични документи на Макбрайд бяха на името на Джефри Дюран и с това име трябваше да пътува из Европа. Възстановяването на истинското му име сигурно щеше да е бюрократичен кошмар.
Пред „Кулите на Капитолия“ той каза на Ейдриън да го изчака в колата. Тя не искаше, но той знаеше как да натисне някои от бутоните й и каза:
— Ще отмъкнат колата или ще ни глобят.
Охраната на рецепцията — млад тип с очила — го познаваше, което беше добре.
— Здравейте, господин Дюран. Къде се губите? От доста време не съм ви виждал.
— Бях във Флорида за няколко дни — каза му Макбрайд.
— Жестоко!
— Вярно е — хубаво е да си по шорти, нали?
— Щастливец сте.
— Обаче само за няколко дни. — Засмяха се. — Имаш ли резервен ключ? Забутал съм някъде моя.
— Няма проблем — каза младежът, наведе се и извади ключ от едно шкафче. — Само че ще ми го върнете, нали?
— Разбира се — отвърна Макбрайд, взе ключа и тръгна към асансьора. Докато чакаше, се обърна, за да види дали момчето не посяга към телефона, но не — то стоеше до бюрото и се усмихваше.
Качи се на шестия етаж и бавно тръгна към апартамента си. Тревожеше го онзи тип от съседния апартамент — Барбера, но както се оказа, нямаше нужда от тревога. Вратата му беше отворена и отвътре звучеше бодра кънтри музика. Във въздуха се носеше тежък дъх на боя. Той надникна и видя пъргав дребен тип с брадичка и с оплескана работна дреха да боядисва тавана. Иначе апартаментът беше пуст — хаосът от проводници и апаратура беше изчезнал, както и масата, металните резервоари и голямото кресло. Нищо не беше останало от Хектор Барбера — с изключение на слабия дъх на разложена плът, долавящ се под острите миризми на боята и почистващите препарати.
Заля го вълна на облекчение и същевременно в него се прокрадна чувство на разочарование. Барбера би могъл да му каже доста неща…
На пръв поглед апартаментът му беше такъв, какъвто го бе оставил. При по-внимателно оглеждане забеляза, че няма и следа от хартия, с изключение на няколко книги. Всяка сметка, квитанция, списък от супермаркета или поръчка за храна — всичко, което можеше да е в писмена форма, беше изчезнало. Както и компютърът му и снимките на фалшивото му семейство. Всичко, което би могло да го свърже с Програмата, беше изчезнало.
Но паспортът и кредитните карти си стояха в хладилника под кубчетата с лед. Макбрайд се огледа. Усещаше, че каквото и да се случи, не трябва повече да се връща тук. После нахвърля някои неща в една малка чанта и излезе.
В едно Интернет кафе на Дюпон Съркъл Ейдриън откри две второкласни тарифи за Швейцария, за които нямаше нужда от предварително плащане. Билетите бяха по 484 долара в двете посоки, включително летищните такси — изгодна оферта, като се имаше предвид, че само таксито до летище „Дълес“ струваше петдесет и пет долара.
— И какво все пак си правил с този паспорт? — попита тя, когато таксито се насочи на север по околовръстния път към аерогарата. — Нали не си ходил никъде — само си гледал телевизия.
— Трябвало е да ме вкарат обратно в Щатите — искам да кажа, да върнат тук Дюран.
— От къде? — попита тя.
— От Швейцария. — Той се намръщи. Споменът за времето, когато Лу Макбрайд се бе превърнал в Джеф Дюран, започваше да се възстановява. Имаше линейка, спомни си той, и въртящи се червени светлини. Той не можеше да мърда, но го пренасяха, караха го нанякъде с носилка. И можеше да си спомни гласове — а после шепота на Гунар Опдал. Понякога, когато се замислеше за това… като че ли заспиваше.
— Добре ли си? — попита Ейдриън.
— Бях се замислил за нещо.
— За какво?
Той само поклати глава.
39.
Хотел „Флорида“ беше чиста спретната сграда, но мебелировката като че ли не бе подновявана от седемдесетте — столовете бяха от тънки дървени плоскости, а върху нощните шкафчета имаше странни керамични лампи в бледосиви оттенъци. Светлият гардероб бе стъпил на извити резбовани крака, а традиционната пухена завивка лежеше като облак върху удобното легло.