— Ще ти хареса — обеща Макбрайд, като забеляза колебанието на Ейдриън.
— Но… защо се казва така? От къде на къде „Флорида“ в Цюрих? Защо не „Алпенхорн“? Или „Вилхелм Тел“?
Макбрайд само сви рамене и отвори вратата към балкона — там имаше шарена стъклена саксия с изсъхнало растение.
Стаята беше на третия етаж и гледаше към Зеефелдщрасе, река Лимат и Цюрихското езеро. Бяха паркирали взетата под наем кола на две преки, близо до ъгъла и до трамвайната спирка. На всеки пет минути лъскава нова мотриса изгърмяваше по улицата под балкона им към оживения Белвюплац. Точно в момента под тях пак профуча трамвай — единственият му фар блестеше неясно във влажния въздух. Макбрайд затвори вратата на балкона и шумът заглъхна.
Ейдриън се хвърли на леглото и се прозя.
— Колко е часът?
— Малко след девет.
— Тоест три сутринта, така ли? Скапана съм. — Пак се прозя. — Не можах да се наспя в самолета.
Това си беше чиста лъжа — Ейдриън беше изразходвала огромно количество енергия, за да помогне на самолета да пресече благополучно Атлантическия океан. Лявата ръка на Макбрайд още носеше следи от нервността й.
— Е, какъв е планът? — попита тя, като затвори очи и се мушна под студената пухена завивка.
— Планът? Ами планът е: първо подремваме — после отиваме на пазар.
Тя се обърна по корем и дръпна възглавницата под бузата си.
— Ммм. Добра идея… — Вече спеше.
Той се съблече, легна до нея и затвори очи. Не трябваше да отиват да търсят Опдал така съсипани от полета. Трябваха им поне няколко часа почивка.
Опдал… спомни си, че беше в линейка, но не помнеше защо — помнеше само блестящите лампи на тавана. После носилката и Опдал, който казваше: „Много сте смел“. Но той не беше смел — Опдал всъщност го окуражаваше. Играеше си с него. Забавляваше се.
— Лу! Лу! — Ейдриън го разтърсваше. — Събуди се.
Той отвори очи и почувства истинско облекчение. Сънуваше мъж с туба в гърлото — не истински човек, а мъж без лице. Или мъж, чието лице беше махнато. Виждаше човека на телевизионен екран и близкият план го ужасяваше. Дори сега не можеше да се отърси от това — лицето без кожа го поразяваше, блеснало пред очите му, разкривено и червено-синьо. Очите на мъжа бяха широко отворени от ужас… Там, където трябваше да е лицето му, имаше само кръвоносни съдове…
Но не. Това беше сън. Той беше във „Флорида“ и до него беше Ейдриън. Под прозореца издрънча трамвай.
— Да излезем преди магазините да затворят за обедна почивка — каза той.
— Затварят по обед ли? — попита Ейдриън.
— Да. За по два часа.
— Виж ти — измърмори тя. Никога не бе стъпвала в Европа.
Жената на рецепцията беше очарована от немския на Макбрайд.
Той я попита за ловджийски магазин: Ein Speicher fur Jager.
— О, да — отвърна жената, взе брошура и отбеляза с писалка пътя от хотела до въпросния шпайхер.
— Какво е „шпайхер“? — попита Ейдриън, когато излязоха в студа и тръгнаха към Стария град.
— Магазин — отвърна Макбрайд и съжали, че не си бе взел ръкавици.
— Какъв магазин?
— За ловци.
Това я притесни още повече.
— Искаш да кажеш — лъкове и стрели, въдици и…
— И пушки — каза той.
— Пушки ли? — попита тя.
Макбрайд кимна.
Продължиха към историческия квартал на града.
— Оня ден — когато ми каза, че искаш да убиеш Опдал, за да отиде всичко в съда — и аз да бъда твой адвокат… Това бе някаква лудост, нали? Просто шега. Искам да кажа, че не беше истински план, нали?
Той погледна към Цюрихското езеро. Ято лебеди се плъзгаше по огледалната повърхност. Накрая рече:
— Искаш да ми кажеш, че не познаваш швейцарското законодателство, така ли?
— Разбира се, че не го познавам — каза тя. — И не знам нито немски, нито френски, нито италиански.
— Е, не е точно план. — Той се усмихна. — Не се безпокой. Няма да застрелям никого, ако не се опитат да застрелят мен.
След две минути стояха пред старомоден магазин, зазяпани през витрината в някаква ловна сцена, изработена от шперплатови и картонени фигури — лаещи кучета, препускащи коне и мъже с рогове. Вътре ги посрещна препарирана мечка, изправена на задните си крака; по стените висяха ловни трофеи, а зад касата бе окачена глава на диво прасе.
— Не можеш току-така да си купиш пушка — настоя Ейдриън.
— В Швейцария можеш — отвърна той, докато разглеждаше оръжията, наредени зад една стъклена преграда. — Тази страна е въоръжена до зъби. Всъщност има закон: всеки мъж между двайсет и четиридесет трябва да има пушка.