— Не.
— Те не ме познават — настоя тя. — Ако отидеш и те познаят, всичко ще свърши. Ами ако Опдал не е там? Тогава ще го вдигнат по тревога. И после никога няма да се добереш до него. А аз? Аз съм най-обикновена студентка. В крайна сметка мога да разбера дали е тук, или го няма.
— Студентка?
— Да. Ще кажа, че съм била тук на ски. И че някой от стипендиантите, когото съм срещнала в Щатите, ми е казал да се отбия. Да взема документи за кандидатстване.
— Нямат такива документи — каза Макбрайд. — Трябва да те препоръчат.
— Добре. Значи ми е казал да мина и просто да се обадя. За да се представя на Опдал. Не искам никакви обещания, но си мисля, че някой би могъл да ме препоръча в близко бъдеще.
— И кой е този стипендиант? — попита Макбрайд. — Надявам се, че не е Джеф Дюран, защото…
— Не! Разбира се, че не! Никога не съм чувала за Джеф Дюран. Кой е той? Не го познавам. Може да е… кой може да е?
— Ерик Бранч.
— Ерик Бранч — повтори тя.
— Той изследваше миграцията около Сахара. Чел съм някои от докладите му. Добър материал.
— Значи Ерик Бранч. Срещам се с Опдал, а ако го няма, разбирам къде е.
— А ако ти кажат: „Съжаляваме, но не може да се срещнете с доктор Опдал“? — каза Макбрайд със силен немски акцент. — „Трябва да имате уговорка.“
— Но аз съм в Цюрих само за два дни… — Гласът на Ейдриън стана плачевен и умоляващ.
— Не им се моли — каза той. — Няма да мине.
Тя смени тона и каза сериозно:
— Но аз съм в Цюрих само за два дни.
Тонът й беше едновременно глупав и неотразим. Той се хвърли през леглото, събори я и се затъркаляха по пухения юрган. Ейдриън се смееше и опитваше и други варианти на „Аз съм в Цюрих само за два дни“… После целуването стана по-сериозно. Накрая Ейдриън се дръпна; косата й беше разрошена. Беше от онези жени, които изглеждат по-добре разрошени. Тогава можеш да откриеш в тях дивото, което в повечето случаи държат скрито.
— Стига — каза тя задъхана. — Ще стане много късно.
Той се примири, стана, махна едно пухче от панталона си и попита:
— Кой беше стипендиантът?
— Ерик Бранч. — Ейдриън започна да се реши. — И още нещо: какво да правя, ако кажат: „Добре, господин Опдал ще ви приеме веднага“. Тогава какво?
— Изчезваш.
— Но…
— Само не се качвай нагоре по стълбите с него — каза Макбрайд.
— Защо? Може би…
— Обещай ми — каза той.
Трамваят ги закара почти до Института. Макбрайд стискаше кутията с „корнизите“. Ейдриън напрегнато се беше вкопчила в металната дръжка на седалката. При всяка спирка през вратите нахлуваше студен въздух и с него — зачервени от студ пътници: странна смесица от възрастни господа, служещи, които миришеха на никотин, и добре облечени жени с найлонови пликове, пълни с покупки. На една от спирките нахлу шумна група униформени ученици.
Оживеният шум на децата като че ли беше контрапункт на настроението на Макбрайд, който ставаше все по-мрачен и мрачен. Колкото повече се приближаваха, толкова повече си мислеше, че правят глупост — че отиват в Института, а той не е там. Че вместо градската къща с френските прозорци и водоливниците ще има празно място или спирка на гара. Нали така се бе случило в Бетани Бийч — и това го караше да се съмнява във всеки фрагмент от миналото си.
— Какво ти е? — попита Ейдриън, но той само поклати глава и погледна встрани.
Беше решил, че всичко това е минало — тревогите за паметта му, за това кое е истинско и кое — не. Беше решил, че вече се е оправил. Той беше Лу Макбрайд и това беше всичко. Само че не беше. Никога нямаше да бъде. Това беше нещо, което Опдал му бе отнел.
Кондукторът обяви тяхната спирка и трамваят започна да намалява. Той видя спирката пред тях, плексигласовия навес с пейките, няколкото чакащи пътници. Няколко от децата станаха, за да слязат. Той гледаше през прозореца. В къщите имаше нещо познато, но не можеше да каже какво.
— Тук е — каза Макбрайд, стана и натисна бутона, който отваряше задната врата. После слязоха и той започна да се пита дали цялото това пътуване не е ужасна грешка.
Къщите от двете страни на улицата бяха масивни и стари — луксозни жилища на швейцарски индустриалци, банкери, адвокати и данъчни изгнаници. Пред всяка имаше по два или три платана, които чакаха пролетта, за да се разлистят.
Двамата наведоха глави срещу вятъра — духаше откъм езерото и караше леките пухкави снежинки да профучават през въздуха като искри.