С всяка стъпка гърдите на Макбрайд се стягаха. Налагаше си да диша, само да диша. Или Институтът беше тук, или не. Здравият му разум беше на теглилка.
И после го видя — точно както си го спомняше: триетажна гранитна постройка с френски прозорци и сандъчета на первазите, пълни с вечнозелени растения и хвойна. Тежката врата с чукалото във форма на лъвска глава. Кръглото прозорче от оловно стъкло. Медната табелка и камерата за наблюдение, монтирана малко над нея. Инстинктивно мина встрани, извън обсега на камерата.
Лошото предчувствие го бе завладяло напълно. Внезапно идеята да прати вътре Ейдриън му се стори безумие.
— Това не е добър план. Трябва още да го обмислим.
Тя поклати глава и изправи рамене. Ейдриън Скаута. Готова. Решена. Юристката.
— Трябва да вляза.
— Можем да го потърсим по телефона.
— Много лесно е да разкараш някого по телефона.
— Ако не се върнеш до петнайсет минути — каза той, — влизам и в ръката ми няма да има само кутия.
— Ерик Бранч — каза тя. — Ерик Бранч. — И решително се запъти към вратата.
Макбрайд погледна часовника си. Беше 2:36.
Насили се да гледа към сградата. Видя как Ейдриън натиска звънеца, как вратата се отваря, мярна една жена на прага, видя как Ейдриън влиза…
Беше студено. Смразяващо. И времето не вървеше, беше замръзнало като зимния следобед. Той стоеше на улицата срещу Института, облегнат на един чинар. Чувстваше се много подозрителен. Нямаше причина да е тук, стиснал под мишница тази кутия. Но стоеше, вперил очи в масивната входна врата, и си повтаряше:
— Хайде, хайде, хайде…
Внезапно му се прииска Опдал да не е там. Имаше нещо в Института, в сградата, която наблюдаваше, което му влияеше по много първичен начин — като да се събудиш посред нощ и да видиш, че по пода на спалнята пълзи змия.
И изведнъж си спомни. Докато гледаше сградата, си спомни съня, който Ейдриън беше прекъснала. И внезапно се сети кой е човекът без лице.
Беше отишъл да се срещне в института с Опдал и беше нападнат. От човек с аерозолен спрей. Спомни си облака газ, спомни си дългото пътуване с линейката, упойките, носилката, която подскачаше по чакълестия път…
После операционната зала и как Гунар Опдал насочи фенерче в очите му. Едрият норвежец, облечен в хирургическа престилка, с шапка на главата. И до операционната маса — монитор. Който показваше самия него в близък план… и как събличаха лицето му, докато не остана нищо. Макбрайд можеше да усети писъка в гърлото си, в което беше пъхната тръбата на дихателния апарат, превърнал ужаса му в някакъв гърлен звук. Наблизо шумеше машина, която дишаше вместо него. Опита се да затвори очи, но не можеше. И отнякъде долиташе гласът на Опдал: „Това е парализиращ газ, но не и приспиващ. Вие сте много смел“.
Смел ли?
Макбрайд потръпна и погледна часовника си. 2:48. „Дванайсет минути. Защо се бави толкова? Би трябвало вече да е излязла!“ Освен ако Опдал нямаше нейна снимка — макар че не би могъл. Макбрайд пак погледна циферблата — 2:49.
— Мамка му! — измърмори той и забърза към Института.
И точно тогава вратата се отвори. Той забави крачка и се престори на случаен минувач. Ейдриън се показа на прага — усмихваше се на една жена в зелено. Жената погледна Макбрайд. Ейдриън каза нещо. Той можеше да види възбудата на лицето й, блясъка в очите й и белотата на зъбите й. После заслиза по няколкото стъпала — и вратата се затвори.
— Какво има?
— Да се махаме оттук! — каза Макбрайд.
Искаше да знае дали Опдал е в института. Защото искаше да го убие. Но не и когато Ейдриън беше до него. Задърпа я към спирката на трамвая и когато стигнаха малкия плексигласов навес, я попита:
— Той там ли е?
Тя се намръщи и каза:
— Май наистина си уплашен.
— Там ли е?
— По-леко. Какво ти става?
— Извинявай — каза той. — Изживях тежки десет минути.
— Не — каза тя и направи саркастична гримаса. — Не е там.
— Но ще се върне, нали?
— Чак след вторник.
Разочарованието му беше осезаемо.
— Не се безпокой — каза тя самодоволно. — Открих къде е: в клиниката в Шпайц.
Макбрайд кимна. Един трамвай се приближаваше към тях в бавно падащия сняг.
— Е? — попита Ейдриън.
— Какво… мислиш? — попита Макбрайд.
— Далече ли е Шпайц?
40.
Шпайц беше на сто и трийсет километра в планините и по пътя имаше много стръмни участъци и лед. Пейзажът беше сурово красив, с вечнозелени гори, покрити със сняг, над които се извисяваха Алпите, устремени към огромното небе. Трябваха им три часа с беемвето под наем, за да стигнат — чак привечер.