— Къде? За какво говориш?
— За „Фрайбург“. Усъвършенствах противопожарната система. Махнах фреона — защото той убива озона, нали знаеш. И при всички тези еколози в града, хотелът искаше да направи един жест. Искаше да бъде на ниво, нали разбираш?
Макбрайд не знаеше какво да каже. Не можеше да схване.
— И какво общо има това с крушките?
— Въпросът е с какво замених първоначалния газ. Поработих доста. И успях.
— Какво си успял?
— Премахнах фреона в системата за впръскване на противопожарен химикал. Инсталациите, които са монтирани на тавана, нали ги знаеш? Замествам го с инертен газ и няма проблеми с озона.
— Това е много хубаво, Хенрик, но…
— Само че газът не е инертен.
— Какво?!
— Петрол — каза Де Гроот. — Смених фреона с петрол, така че когато пожарът пламне…
— Какъв пожар? Кога?
— След половин час. — Де Гроот си погледна часовника. — Освен ако не закъснеят. Не се безпокой, ще го видите оттук. Ще пламне като ракета.
— Кое ще пламне?
— Нали ти казах! „Фрайбург“. Има галапредставление за южноафриканската делегация. Голям банкет и много речи на чернилките.
Макбрайд поклати глава. Все още не разбираше.
— А какво общо имат крушките? — попита той. — За какво са ти крушките?
Холандецът се изсмя и Макбрайд разбра, че е под влиянието на някаква дрога.
— А, да… Виждаш ли тези крушки тук, малките? Те са за подиума. Когато ораторът отиде на катедрата, ще си светне, за да може да вижда бележките си. Защото в залата е доста тъмно. Много романтично.
— И какво? — попита Макбрайд.
— Трябваха ми поне десетина крушки, за да го направя.
— Какво да направиш?
— Да пробия дупчица в стъклото, без да го счупя.
— И защо?
— Защото стъклото е много крехко и ти трябва специална бургия, иначе се чупи. Но успях.
— Не разбирам — каза Макбрайд. — За какво ти е тази дупчица?
— За да започне пожарът — каза Де Гроот. — Пълниш крушката с фосфор и керосин и като електрическата верига се затвори, сместа избухва. Но това е малък пожар. Може да пострада ризата на говорещия или пък косата му — особено ако използва някакъв гел.
— И после? — попита Макбрайд.
— После ли? От всяка страна на подиума има пожарогасители. Охранителите ще опитат да угасят пламъка. Само че…
— Какво?
— Те също са подменени.
— С какво? — попита Макбрайд.
— С бутан.
— Значи когато се опитат да загасят пожара…
— Ще направят още по-голям пожар. После ще се включат автоматичните пожарогасители и хотелът… ами ще го видите.
— Хенрик…
Холандецът откъсна парче лепенка и се наведе към Макбрайд, но той се дръпна.
— Хенрик, чуй ме. Искам да ти кажа нещо за червея.
— Не. Вече говорихме достатъчно.
После седна до Макбрайд с лентата в ръка. Изведнъж лампите светнаха много силно — толкова силно, че Макбрайд помисли, че ще се пръснат. „Токов удар“ — помисли той. Ярката светлина беше последвана от толкова силна гръмотевица, че дори Де Гроот подскочи.
Проблесна мълния, след нея друга. Макбрайд никога не бе виждал гръмотевична буря при снеговалеж. През пелената на снега светкавиците проблясваха хипнотизиращо.
Де Гроот мигаше като елен пред фарове.
Макбрайд започна да говори с нисък доверителен тон:
— Чуй ме, Хенрик. Искам да си представиш, че си в асансьор… и той те води до едно безопасно място. Дълбоко под земята…
Друг тътнеж разтърси стените и Макбрайд видя отблясъка на светкавицата в очите на Де Гроот.
— Вратата се отваря. Ти излизаш. Вратата се затваря. И сега сме долу, дълбоко, на едно безопасно място.
Лампите пак примигнаха.
— Няма го вече червея, Хенрик. Има само спокойствие.
Очите на Де Гроот бяха разцентровани.
— Сега седим заедно на една скала, далеч от всичко друго — продължи Макбрайд. — Ние сме в малко пристанище, където никой не може да ни види — само ти и аз, вълните и птиците. И лек ветрец, който полъхва откъм морето. Можеш ли да усетиш мириса на морето, Хенрик?
— Да.
— Ние сме на чудесно място, Хенрик. Но… ръцете ми са вързани. Развържи ме.
Холандецът мълчеше. Лицето му беше безизразно, но Макбрайд знаеше, че дълбоко в съзнанието му се води борба — толкова примитивна, че думите там нямаха никакво значение.