Междувременно беше направена уговорка Макбрайд да плати неголяма глоба за нарушаването на спокойствието на банкета. Той и неговата „приятелка“ щяха да бъдат откарани до летището на Цюрих, където щяха да ги качат на първия самолет за Щатите. Колкото до събитията в Шпайц, кантоналните власти се съгласиха, че няма да има никаква полза от публичен процес, който можеше само да затрудни двете държави.
— Какво значи това? — попита Макбрайд.
— Аз съм само пратеник — каза посетителят. — Просто трябва да ви предам съобщението. Не зная подробности. Но мога да ви кажа следното: въз основа на телеграмите, които видях, и хората, които са ги подписали, има само два начина тази история да свърши.
— И какви са те?
— Бих предпочел „щастливия финал“. Към това се стремим всички.
— Започва да става страшно — засмя се Макбрайд. — А какъв е другият?
— Другият ли? Другият е… с нещастен завършек. И това ще стане, ако решите да разкажете на някого вашата история. Тогава вероятно ще си счупите врата някъде в планините. — Той го погледна многозначително и добави: — Не ходете в планините.
И Макбрайд не отиде.
Когато се върнаха във Вашингтон, списъкът на Ейдриън беше дълъг цели три страници и включваше десетки точки и подточки. Разделът на сравнително обикновените проблеми имаше 23 точки, които изискваха нейната активна, ако не и незабавна намеса. Те включваха оправянето на взетия под наем додж (върнат след 42 дни и пострадал при пожар и заден удар) и прибирането на личните й вещи от кантората. Това нямаше да й е много приятно, но след всичко, което беше преживяла, тя не се вълнуваше много. Напротив, сега гледаше напред и мислеше да започне частна адвокатска практика.
Но първо трябваше да почисти апартамента на Ники и да оправи и своя. Беше обещала на хазайката си, че ще свърши всичко това до края на месеца.
И освен това ставаше дума за самата Ники. Пепелта на Ники все още стоеше в „класическата урна“ и Ейдриън просто трябваше да направи някакъв ритуал за помен на покойната си сестра.
Макбрайд имаше собствен списък, като в по-голямата част от него ставаше дума за събирането на парчетата от един прекъснат живот. Имаше приятели и колеги — в Сан Франциско и на много други места — и искаше да ги види. Трябваше да поднови и кариерата си като изследовател-психолог. Имаше и спящи банкови сметки, както и малка брокерска сметка в „Мерил Линч“, които трябваше да се проверят. Може би защото беше живял близо до Силициевата долина, скромните му вложения бяха насочени към Интернет. Той си спомни какво е купил и на каква цена и от пръв поглед разбра щастливата новина, че през неговото отсъствие като Джеф Дюран стойността на дяловете му в „Сиско Системс“, „Интел“ и „ЕМС“ е скочила главоломно. Не беше богаташ, но неговите петнайсет хиляди долара се бяха увеличили многократно.
Лу не можеше да понася мисълта да живее в апартамента, където беше живял като „робот“, и затова, докато решат къде да се преместят, живееха в бомбоубежището. В началото се сблъскаха с неодобрението на госпожа Спиърс, но Лу я спечели, като почисти градинката, подкастри храстите и поправи машината за миене на чинии.
— Не знаех, че си толкова ловък — отбеляза Ейдриън.
— Когато бях малък — каза той, — не ми беше леко, но не можехме да си позволим да викаме чужди хора да вършат тези неща.
— Разбрах. Но аз така и не се научих как да ги поправям.
— В Мейн се гордеем, че сме янки. Янките могат всичко.
— Така ли?
Той седеше на леглото и си събуваше обувките. Тя се хвърли върху него, повали го по гръб и го яхна. После прокара пръст по долната му устна и попита:
— Това отнася ли се за всички области от живота?
— Абсолютно.
Тя го целуна.
— Ние сме прочути с това — каза той, като пое дъх. — И освен това сме много интелигентни.
— Винаги ли говориш толкова много? — засмя се тя.
Накрая, две седмици след като се върнаха от Швейцария, Ейдриън реши какво да направи с останките на Ники.
Обясни идеята си на Лу и той й помогна да намери възможно най-доброто в уебстраниците: управляем модел на яхта, собственост на някой си Таз Браун. Свързаха се с него по имейла, а после и по телефона.
— Не ми се иска да я продавам — каза Браун, — но жена ми каза, че трябвало да я махна, защото била кръстена на името на първата ми съпруга.