— Знаем това, Хенрик, но как го разбра?
— Това не може да се обсъжда. — Де Гроот се намръщи и поклати глава.
— Разбира се, че може — настоя Дюран. — Нали затова сме тук. И освен това сме говорили за него и преди — много пъти.
— Не… не сме.
— Имаше светлина — напомни му Дюран. — Ярка светлина. Помниш ли? Ти караше колата…
Изражението на холандеца се промени от упорстваща убеденост към разбиране.
— Не — каза той. — Не днес. — Внезапно започна да се навежда напред и да се надига, като че ли искаше да стане от стола.
— Спокойно, Хенрик. — Дюран го пипна по китката, за да го успокои. — Ти си с мен. Ние сме на безопасно място.
Пациентът му се укроти и облиза небцето си, чу се слабо мляскане.
— Добре — каза той. — Спомних си.
— Какво си спомни?
— Имаше светлина — на пътя…
Дюран поклати глава и каза:
— Не. Имаше светлина на небето.
— Да… разбира се, че беше на небето, но… аз карах. По един черен път.
— В Америка ли?
— Да, тук, в Америка!
— Къде? — последва въпросът.
— В Уоткинс Глен.
— И после?
— Светлината беше на пътя — каза холандецът развълнувано. — Беше навсякъде около мен. Блестяща! Ослепителна — като мълния, която не изчезва. Не мога да виждам!
— Но ти можеш, Хенрик. Можеш да виждаш. Искам да погледнеш.
— То ме поглъща! — Де Гроот се размърда, тялото му се изпъна в шезлонга.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя е като гъба. Светлината е като гъба! Аз съм потънал в нея.
— И какъв цвят има светлината?
Де Гроот трескаво заклати глава.
— Не е ли синя? — попита Дюран. — Синкава?
— Да, синя! И аз съм окъпан от нея. Отвън и отвътре. Минава през мен — като дух.
— Какво искаш да кажеш с това „като дух“?
— Като дух, преминаващ през стена.
— Това е добре, Хенрик. Много добре. Сега искам да направиш нещо смело. Искам да си припомниш какво се случи, когато светлината мина през теб. Можеш ли да го направиш?
— Не!
— Това е твоето убежище, Хенрик. Помни това. Тук си в безопасност. Сега си поеми дъх. Бавно. Много бавно. Вдишваш… И издишваш. Вдишване… издишване. Отново! Вдишване… И издишване. Вдишване… правилно. Това е. Сега позволи на въздуха да се разпространи навсякъде по кожата ти. Искам да те изпълни, така че да можеш да го издишаш.
Дюран остави известно време холандеца да диша и после го върна към разговора.
— Добре… когато светлината мина през теб…
— Тя ме превзе. Аз се възнесох в светлината.
— Какво искаш да кажеш?
— Светлината ме изтегли. Тя е като… като асансьор без стени, асансьор без стълбища.
— После какво?
— Аз съм в една стая… на небето.
— Какво представлява тя?
— Нещо… като аудитория.
— И какво правиш там?
— Нищо.
— Защо?
— Не мога да се движа — каза холандецът. — Въртя се във въздуха…
— Какво?
— Бавно се… въртя във въздуха.
— Защо?
— Аз съм прикован… като бръмбар… в кутийка. В стъклена кутийка.
— Сам ли си?
— Навсякъде наоколо има седалки и те се издигат нагоре, редица след редица.
— Има ли хора в седалките?
— Не мога да видя. Светлината е прекалено ярка.
Внезапно Де Гроот започна да се мята.
— Какво има? — рече Дюран.
Де Гроот отговори през зъби:
— Аз съм слят с това.
— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита Дюран.
— Казах ти! Слят съм с това.
— Как?
— Подложен съм на изследване от… не знам от кого… Не знам какво представляват те.
— Лекари?
— Не! — Де Гроот рязко се облегна назад, гласът му внезапно се бе извисил, пълен със страх. — Не лекари. Фигури! Някакви форми. Не искам да ги гледам.
— Тогава… защо не избягаш? — попита Дюран.
— Не мога да мръдна. Светлината не ми позволява да мърдам. Тя ме държи във въздуха.
— И какво правят сенките? Какво става?
— Те… вкарват инструменти.
— Къде?
— В носа ми. В устата. Във всички отвори.
Де Гроот замига и очите му се притвориха.
— И?
— И ми призлява!
— От кое?
— Не трябва да си спомням — измърмори Де Гроот. — Заради мое добро е. Не трябва да помня.
Дюран продължи да го притиска.