Докато лекарите очаквали амнезията й да отзвучи сама, тя оставала пациентът X за себе си и за околните. Междувременно справките в посолството на САЩ в Бон — английският на Ники бе очевидно американски — останали без резултат. Според служителите от посолството нямало доклади за търсени лица, съвпадащи с описанието й. Нито пък открили паспорт с нейна снимка. Което означавало, че личността й не можела да бъде установена.
И после се случило. В един топъл пролетен ден, докато се разхождала от клиниката към брега на езерото и покрай местните ресторанти, Ники зърнала плакат на прегърнатите Круз и Кидман и… Никол. Просто се появило в главата й. Спомнила си името си. Спомнила си за Карстен Ридъл. Дори си спомнила музиката, която слушали, докато тя си инжектирала дрогата. Аланис Морисет. „Пияно малко хапче“.
След два дни наела адвокат и две седмици след това се стигнало до споразумение — в замяна на съгласието на фройлайн да изчезне от живота на сина им и да не предявява съдебни искания към семейството, Ридълови щели да открият сметка на нейно име. И го направили: половин милион долара. Край. Семейство Ридъл напуска сцената.
Асансьорът спря на партера и Ейдриън излезе, все още замислена за Ники. Винаги й се бе искало да я запита: „Кога си спомни за мен? В Швейцария ли беше, или по-късно?“. И: „Защо не ми се обади? Защо не се прибра вкъщи?“. Да не говорим за въпросите, които имаше за клиниката: „Кой беше онзи идиот, който е проверявал в посолството?“. Защото Дек и Марлина неколкократно се бяха обръщали към Държавния департамент. Знаеха, че последният известен адрес на Ники е в Германия, и бяха правили няколко запитвания, като се интересуваха дали американка с нейното описание е била регистрирана в полицията, или е попадала в злополука. Някак си случаят с Ники бе минал между капките. Това беше страшно изнервящо, но нищо не можеше да се направи.
И все пак това не беше същата Ники — не съвсем. Това беше нещо като съвършено копие на Ники, или нещо подобно.
Ейдриън погледна към фоайето, като очакваше да зърне сестра си — и изпита прилив на удоволствие, че не е там. Докато пресичаше помещението си мислеше, че привързаността към сестра й е по-скоро носталгична, а не истинска, контактите с нея бяха повече диктувани от дълга, а не от привързаността. Това не беше редно, но тя не смяташе да се укорява. Ники не беше само разстроена; тя разстройваше.
Това, което се показваше в промеждутъка от приветствената целувка до последното питие, беше нещо, което Ейдриън предпочиташе да забрави. Ники не се поправяше, тя ставаше по-зле. И този шаман, с когото се срещаше, не помагаше много. Всъщност дори обратното. След като го посещаваше, Ники ставаше още по-смахната, дрънкаше за неща, които не само не се бяха случили — но и никога не биха могли да се случат.
И като я виждаше такава, Ейдриън искаше да направи нещо по този въпрос, но…
— Тръгвате ли си? — Портиерът й отвори вратата.
— Предполагам, че е излязла — отговори Ейдриън.
Портиерът я погледна озадачено, поклати глава и се намръщи.
— Не мисля — щях да я видя. Проверихте ли в пералнята?
Ейдриън спря пред вратата, после се обърна.
— Не. — Като се насили да се усмихне, заслиза по стълбите към сутерена. Усети миризмата на помещението, преди да го види. Горещата сладникавост на химикала за омекотяване на тъканите, острият дъх на белината. Надникна вътре, но нямаше никого, малкото помещение беше пусто под фосфоресциращото осветление, редиците машини бяха тихи, кръглите очи на центрофугите — празни.
Тя се качи обратно по стълбите.
Портиерът я чакаше.
— Всъщност — каза той с нотка на извинение — пропуснах да погледна. Тя е оставила бележка за вас. — Той й я подаде.
Обзе я лошо предчувствие. Отвори плика и почувства как космите по ръцете й настръхват. За момент й се стори, че е застанала на ръба на пропаст. И после бележката, съвсем кратка:
„Ей…
Не издържам повече. Дъга — съжалявам
7.
Докато портиерът вадеше служебния ключ, ръцете му трепереха. После ключалката щракна, вратата се отвори и Ейдриън викна: