Макар да бе идвал вече два пъти в Института, той се изненада, като видя колко е тихо. Опдал забеляза това, потупа го по рамото и посочи към стълбите.
— Сами сме! — възкликна той и тръгна нагоре.
— Наистина ли?
— Разбира се. Днес е неделя! Никой не работи в неделя — с изключение на шефа. И то, защото нямам избор!
— Защо? — попита Макбрайд. — Щом сте шеф…
— Защото живея тук — отвърна Опдал.
— Винаги съм мислил, че живеете някъде в града — отбеляза Макбрайд.
— Не. — Опдал поклати глава и намигна. — Това е… как да кажа. Моят дом далеч от вкъщи. — Той спря на една от площадките и обясни: — Съпругата ми живее в Осло, защото мрази Швейцария. Казва, че била много дребнобуржоазна.
— Да — съгласи се Макбрайд. — Точно в това е очарованието й.
— Разбира се, но какво лошо има в това?
— А децата ви?
— Пръснаха се. Едното от момчетата е в Харвард, другото — в Дубай. Дъщерята е в Роле.
— В училище?
— Да. А аз прекарвам живота си в самолети да гоня безкрая.
— А през останалото време?
Опдал се усмихна широко и тръгна нагоре.
— През останалото време събирам пари за Фондацията или бода карфици по картата, като се опитвам да проследявам хора като вас.
Беше ред на Макбрайд да се усмихне. После каза:
— Мислех си, че тук има асансьор.
— Има, но не обичам да го използвам през уикендите — отвърна Опдал. — Ако спре токът… е, можете да си представите.
При предишните си посещения Макбрайд се бе срещал с Опдал и сътрудниците му в конферентната зала на втория етаж и сега бе любопитен да разгледа и жилищните помещения горе. На третия етаж застанаха пред врата, която съвсем не пасваше на характера на старинната сграда. Направена бе от стомана и беше очевидно дебела, със сложна метална брава.
Опдал натисна няколко цифри и вратата се отвори с метално изщракване. Директорът на фондацията въздъхна.
— Грозно, нали?
— Ами… доста е… дебела — отбеляза Макбрайд.
— Преди сградата е била наемана от частна банка — каза Опдал. — Това, което подочух за клиентелата й, ме кара да мисля, че наистина са имали нужда от такава здрава врата.
Самото помещение беше удобно, широко, добре осветено и обзаведено в модерен стил — съвсем различно от стаите долу. На едната стена имаше библиотека и кожен диван. На плексигласова масичка имаше сребърен поднос с димящ чайник, две чашки, мляко, захар и купчинка сухи сладки.
— Чай? — попита Опдал.
— Да, благодаря — отговори Макбрайд и пристъпи към прозорците до бюрото, за да се наслади на гледката. През дърветата се виждаше езерото — блестеше като счупено стъкло. — Впечатляващо — каза той.
Опдал прие комплимента с кимване, вече наливаше чая.
— Захар?
— Само малко мляко — отвърна Макбрайд. После погледна компютъра на бюрото на директора и се намръщи. — Къде ви е драйвърът за диск А?
— Какво е това драйвър?
— За флопитата.
— А, това ли? — отвърна Опдал. — Тук няма такова нещо.
— Как така? — Макбрайд беше наистина озадачен.
— Обичаме да пазим данните си поверителни — обясни Опдал. — Само така можем да сме сигурни, че си остават тук, в къщата. — Подаде на Макбрайд чаша чай, седна зад бюрото и покани младия американец да седне в едно от креслата.
После сръбна от чашата си и възкликна:
— Така! — Пауза. — Свършихте чудесна работа!
— Ами… благодаря — отвърна Макбрайд.
— Сериозно говоря, Луис. Знам колко трудно се работи в места като Хаити. Там е пълна смрад и ако не знаете как да се държите, може да се окажете в опасно положение.
— И това ми мина през главата.
— И все пак… — Опдал се облегна назад и се изкашля, — може би се питате защо е всичко това…
— Не. — Макбрайд се размърда в креслото и се усмихна. — Просто предположих. Стипендията свършва след няколко месеца…
— Да, прав сте, разбира се, но… не сте тук заради това.
— Така ли? — Макбрайд го погледна озадачено.
— Да.
Чу се приглушено бръмчене и двамата едновременно погледнаха към вратата.
— Това не е ли асансьорът? — попита Макбрайд.
Директорът кимна и се намръщи.
— Но…
— Сигурно е някой от персонала — предположи Опдал. — Вероятно си е забравил нещо.
Шумът спря. Миг по-късно се почука.