Полицаят се огледа диво, като че ли търсеше някой да му помогне. Но нямаше кой.
— Легнете — рече той. — Каквото и да е било, тя повече не изпитва болка.
Ейдриън се събуди в собствения си апартамент, малко след зазоряване. За нейна изненада все още беше облечена и лежеше върху завивките на леглото. Тъкмо преди да отвори очи си припомни…
Стана, отиде в кухнята и си направи силно кафе с пластмасовата фуния и хартиените филтри, които използваше. Седна пред кухненската маса и си помисли: „Това е. Няма никой друг. Сега наистина съм сирак“. От очите й закапаха сълзи и тя се опита да ги спре, почти гневна. „За кого скърбиш? — запита се тя. — За себе си или за Ники?“ После отпи от кафето и погледна часовника. 6:02. Първата сива светлина на сутринта.
Главата я болеше, там където се бе ударила в мивката на сестра си. Запита се какво би трябвало да прави. „Направи си списък“ — каза си тя. Беше голям спец по изготвяне на списъци; всъщност адвокатите това и правеха в кризисни ситуации: съставяха списъци. Взе химикалка от керамичната чаша до телефона, взе и тефтера и започна:
1. Погребално бюро.
Съдебномедицинският специалист бе казал, че ще се прави аутопсия — вероятно сутринта. Беше й дал служебната си визитка и бе казал да му звънне следобед. Ако не изникнеше нещо непредвидено, щяха да освободят „тленните останки“ в края на деня. Така че трябваше да намери бюро.
2. Да се обадя на М.Е.
3.
Тя се поколеба. Какво беше 3.? После се сети, че точка трета беше шаманът, който бе убил сестра й. Дюран — така се казваше. Джефри Дюран.
Но не. Щеше да се разправя с този кучи син по-късно. В момента имаше по-важни неща. Така че трета точка беше нещо друго. Например заупокойната служба. Пийна от кафето и си помисли какво би искала Ники. И после си спомни: погребална лодка, отрупана с цветя. Веднъж бяха говорили за това, полу на шега, и тя бе поискала това: морско погребение.
Ейдриън въздъхна. Някакъв вид църковна служба, нещо обикновено, но на кого трябваше да звънне? Нямаха роднини. Само тя. Тя и Джак.
„Божичко — помисли си тя. — Джак!“
Под шкафа, на кукичка до кухненската мивка, висеше ключ от апартамента на Ники, там, където бе свикнала да държи и своите ключове, така че никога да не ги търси. „Бедното куче! — помисли си Ейдриън. — Какво става с него? Какво ще го правя?“
Излезе от апартамента в 6:35 и закрачи на изток по „Лемънт“ към Шестнайсета улица, където се надяваше да намери такси. Денят просветляваше и ранобудниците излизаха от хлебопекарната „Хелър“ с дипломатическо куфарче в едната ръка и с кафе — в другата. Няколко души чакаха на автобусната спирка, един парцалив мъж с мургаво жълта кожа хъркаше край вратата на пивницата „Таверната на Ернесто“.
Отне й известно време да хване такси, но пътуването беше кратко — колата тръгна първо на запад по „Портър“, после на юг по „Уисконсин“. Тя изскочи пред „Мелницата“, като очакваше да види цяла група полицейски коли, но нищо не подсказваше за смъртта на сестра й. Само хора, излизащи за работа, неподозиращи нищо за трагедията от предишната нощ.
Не познаваше портиера от сутрешната смяна, но това нямаше значение. Той се бе зачел в спортната рубрика на „Поуст“ и само леко й кимна, докато минаваше. Вратите на асансьора се отвориха с едно бодро „дзън“. И после се оказа на третия етаж, крачеше по тихия коридор към апартамента на сестра си.
Беше очаквала, че пред апартамента ще има жълта полицейска лента. Но и тук нямаше нищо. Само вратата — и тя, застанала пред нея с празен поглед. Само преди няколко часа бяха изнесли сестра й на носилка, тялото й бе покрито с чаршаф. Спомняше си водата, капеща на пода, малка следа от банята към входната врата, която сега бе изчезнала. Изпарила се. Като Ники.
Бръкна в чантата си за ключа и отвори. Застанало на дивана, кучето залая бясно, като че ли въобще нямаше намерение да спира — полупредупреждение, полувиене.
— Джаак — каза тя, клекна при него и го почеса зад ухото. — Къде ти е каишката? Къде се е дянала?
Джак наклони глава и загледа диво, малката му опашка бе вдигната в знак на внимание.
Опита се да предположи къде я държи Ники. До вратата имаше шкаф и тя го отвори. Погледна вътре. На закачалките висяха няколко палта. Купчина дрехи от химическо чистене, още в пластмасовите си торби. Няколко колана. Ролерите на сестра й. Неща. Имаше толкова много неща. Толкова много… лично излъчване. За първи път й хрумна, че тя има нещо общо с всичко това. Мебелировката, дрехите, ролерите…