Може би каишката беше в кухнята.
Мина през всекидневната, влезе в кухнята и се огледа. Нямаше каишка. Нямаше и мръсни чинии. Нищо. Всичко в помещението беше в пълен ред, като че ли Ники бе почиствала, преди да се самоубие. Дори и вратата на хладилника, която доскоро приличаше на кичозна картинна галерия, беше празна. Или почти. Имаше плик, прикрепен към вратата с магнит във формата на малка бутилка. И върху него се четеше името на Ейдриън, написано с печатни букви.
Махна магнита, взе плика, сложи го на масата и седна пред него, уплашена от последните думи на сестра си. Накрая го отвори и с въздишка видя, че страховете й са безпочвени. Пликът съдържаше последната воля и завещанието на сестра й, типов документ, който бе разпечатала от Интернет. В горния ъгъл, диагонално, имаше четирицветно знаме с думите: „Получете 20% отстъпка в брой при покупка на 1000 акции от Националната ресторантьорска мрежа…“ Под това беше декларирано, че:
„1. Никол Съливан, живуща във Вашингтон, O.K. заявявам, че това е моята воля.
ПЪРВО: Отменям всички Завещания и Указания, които съм правила по-рано.
ВТОРО:…“
Не искаше да го чете сега, макар че успя да зърне, че е определена за изпълнител на завещанието. Което не беше учудващо. Кого другиго бе имала Ники?
Всъщност кого?
„Някъде би трябвало да има бележник с телефони и адреси“ — помисли си Ейдриън. — Или електронен бележник, начин, по който Ейдриън би могла да се свърже с приятелите на Ники (ако имаше такива). Може би държеше списъка в лаптопа си.
Един студен нос докосна глезена й и й напомни за липсващата каишка. Ейдриън се върна във всекидневната и отиде в спалнята на сестра си — тя, както и кухнята, беше в пълен ред: леглото оправено, дрехите сгънати. Стигна до гардероба, отвори вратата, за да види дали каишката не виси там, и погледът й веднага бе привлечен от една зелена пластмасова кутия, която никога не бе виждала.
Твърде голяма за лаптоп и твърде малка за калъф на китара, кутията беше правоъгълна, без остри ъгли. Обзета от любопитство, тя я вдигна и се учуди от тежестта й. Видеокамера? Извади кутията от гардероба, сложи я на леглото и седна до нея. До дръжката имаше две ключалки с цифрова комбинация, но те въобще не бяха пречка. Ники обикновено използваше една и съща комбинация за всичко — 0211, рождения си ден. Или ако беше компютърна парола, цифрата ставаше 021170, което беше съвсем същото, само че плюс годината.
Ейдриън завъртя малките месингови колелца, после отвори ключалките и вдигна капака на кутията.
Това, което видя, беше толкова неочаквано и странно, че тя затаи дъх. Частите от оръжие — някаква пушка — лежаха в пластмасовите си отделения, очевидно пригодени специално за тях. Имаше дълго сиво дуло, матовочерен пластмасов приклад, оптически мерник.
И… в порестата пластмаса под мерника се виждаше майсторски изработена перфорирана метална тръба с нарези на единия край. Макар че не бе виждала такова нещо (освен по филмите), Ейдриън веднага разбра, че това е заглушител. Почти рефлективно хлопна капака на кутията, като че ли да скрие съдържанието й, и завъртя малките колелца на ключалката. После остави кутията там, където я бе намерила.
За втори път през този ден се почувства шокирана и виновна. Шокирана, че Ники се бе самоубила, и виновна, че не я бе спасила. И зашеметена от пушката — не каква да е, а подобна пушка в гардероба на Ники. После чувството за вина отслабна — отстъпи пред болезненото й любопитство.
Затвори с въздишка вратата на гардероба. „Престани. Никой не би могъл да спаси Ники (с изключение може би на онзи терапевт). Ники беше обречена. Винаги е била обречена.“ И това, че сега разглеждаше нещата на сестра си — трябваше да го направи. Тя беше най-близката й. Изпълнителят на завещанието. И единственият жив роднина. Ако не тя, кой друг?
Но беше толкова странно. Оръжие като това… никой не купуваше такова оръжие за самозащита. И каквото и да бе била Ники, тя никога не се бе увличала от лова, така че… може би беше на друг? Но на кого?
Върна се във всекидневната и отново надзърна тук-там, вече си мислеше, че би могла да използва някакво въженце вместо каишка. Отиде до бюрото на Ники и за своя изненада откри това, което търсеше, в най-горното чекмедже. Каишката. И под нея беше лаптопът на Ники, в който, както предполагаше, имаше бележник с адреси в някой от джобовете на калъфката. (Дали пък „Майкрософт аутлук“ нямаше някакъв списък за контакти?) Щеше да го вземе, когато си тръгнеше.