— Лично ли ще я вземете? — попита Барет. — Или искате да ви я пратим? Може да използваме експресната…
— Ще я прибера лично — отвърна Ейдриън.
„Експресна служба. Искат да ми изпратят сестра ми със служебна пратка.“ Затвори телефона и избухна в сълзи. Джак надигна муцунката си и въпросително изръмжа.
Ейдриън обърса сълзите си и отиде до кухненската маса, за да си направи списък.
Винаги беше готова да се заеме с някакъв списък, за да въведе ред в хаоса, дори и когато това ставаше само на хартия. Когато почина Марлина, Ейдриън помогна на Дек да се оправи с вещите на осиновителката си. Стигна и до детските албуми; спомените, попълнени от Марлина: дебело томче за всяко дете. В албума на Ники имаше валентинки, изрязани от салфетки, изкуствена коприна и червена разтегателна хартия. Необикновени, дори великолепни рисунки със светещ маркер. Майсторски изрязани снежинки. Стихотворения. А в томчето на Ейдриън — детски картинки, няколко малки човечета от папиемаше и списъци от детството, грижливо напечатани на дебела хартия.
„1. Измиване на зъби.
2. Оправяне на легло.
3. Изяждане на закуската.
4. Игра.“
Да, тя беше момиче, на което трябваше да се напомня „да си играе“. За разлика от спонтанната и хаотична Ники, чието мото беше „Играй на воля“. В сравнение с прелестната и зрелищно непокорна Ники Ейдриън беше „доброто“ момиче. Ники никога не вършеше нищо, без да се изтощи докрай, никога не се прибираше навреме за вечеря, закъсняваше за срещите и винаги намираше начин да прехвърли на някого училищните си задачи. Ники винаги беше в беда и все пак… Всички я обичаха. Тя огряваше помещението, толкова силно, че понякога на човек му се искаше да отмести очи. А и как да повярваш, че някой толкова хубав и жизнен може да е толкова дързък — и толкова смешен. Как можеше някой да бъде толкова… блестящ и… да се превърне в отшелник?
Това винаги я учудваше и я караше да потръпва.
Що се отнася до нейните списъци, предназначени да поддържат реда около нея, последният включваше: „Вечеря с Ники“. Но не предвиждаше „Албион“, погребална урна или снайперска пушка.
Ейдриън поклати глава и отвори органайзера, в които пазеше списъци за различните си дейности и номерираше нещата, които трябваше да свърши:
„1. Да изпратя факс до Нюман.
2. Урна — «Албион» — събота.
3. «Амелгамейтид» — документи — паметна бележка до Слоу.
4. «Виза»: колко ми е лимитът?“
Замисли се за момент. Нещо друго? Имаше и още нещо. Спомни си.
„5. Завещание.“
Още не го бе прочела. Само му бе хвърлила един поглед в апартамента на Ники. Което бе достатъчно, за да разбере, че тя е изпълнителят.
Погледна часовника си — 9:15. Следобед имаше среща с Къртис Слоу, за да обсъдят някои от „тревожните“ документи по делото „Амелгамейтид“. В интерес на истината, дори не бе завършила систематизирането на материалите, не беше дописала и паметната бележка за онези, които трябваше да се опитат да защитят фирмата. Просто нямаше време — не й бе стигнало — и нямаше да има време и в близките дни. А трябваше да намери.
Всъщност трябваше да си вземе почивен ден, дори два, но как можеше, когато главата й беше пламнала от тази история с „Амелгамейтид“? Необходимо бе много време, за да бъде включен друг човек. А и това беше първото значително дело, върху което работеше, откакто бе постъпила във фирмата. Ако го оставеше по средата… е, можеше спокойно да си търси работа като продавачка на билети за паркинг.
„Номерирай нещата — каза си тя. — Просто направи това, което трябва да направиш — едно нещо да е, но да е навреме.“
Изпрати факса до господин Нюман. Задраскано. После набра номера, напечатан на гърба на „Виза“-картата и със стиснати зъби изслуша дълъг и неуместен запис. Накрая чу това, което й трябваше, набра номер осем и научи, че цената за кремацията на сестра й няма да надхвърли лимита на кредитната й карта. Всъщност беше изненадана да разбере, че има повече от две хиляди долара в сметката — резултат от скорошното повишение до равнище „Платинена карта“.
Задраска и тази точка и се почувства по-добре.
Отиде в спалнята, облече се, прекара четката през косата си и набързо се гримира (сенки, червило, малко фондьотен). После грабна ключовете, махна на Джак и се спусна към вратата.
След секунда се върна за лаптопа на Ники. Защо да не го използва, докато не й донесат новия? Не обичаше да остава без компютър. Дори и този… помисли си тя, затваряйки вратата зад себе си, но ако трябваше да го носи в съда, би трябвало да намери по-подходяща чанта от яркорозовия сак, който бе използвала Ники.