Дюран се наведе напред, озадачен от ситните светли капчици, покрили главата на холандеца.
— Ще вали — повтори Де Гроот.
Дюран се отдръпна и се усети, че му се иска да докосне косата на Де Гроот — да разбере дали този ефект е предизвикан от някакъв балсам или гел. „Внимавай“ — каза си отново. Де Гроот беше млъкнал.
— Виждат ли се светлините на колата? — попита Дюран.
Холандецът присви очи и се размърда, като че ли светлините го заслепяваха.
— Да. Първо си помислих, че другият кара на дълги светлини. „По дяволите — помислих си, — защо не си изключи дългите?“
„Не — помисли Дюран. — Това са мисли на шофьор.“
— Може би баща ти е казал така? Нали той шофираше?
— Да. Да, разбира се, баща ми. Аз се опитвах да не гледам светлините, но те не се махаха. Светлината някак си беше вътре в мен. Като светлина на прожектор в гърдите ми.
— И после?
— Светлината ме отнася и се смесвам с нея… — Той пак се размърда. — Те пъхат нещо в мен.
— Какво, Хенрик? Какво пъхат в теб?
— Червеят. Големият глист. — Холандецът намигна.
Дюран се облегна и се усмихна. И изведнъж, при едно от онези просветления, които идват рано или късно, се усети. Не разбираше защо разпитването за Червея от илюзорната система на Де Гроот… му бе някак си приятно. Би трябвало да му е безразлично. Не би трябвало да му придава някакво значение.
И зад тази мисъл — зад представата, че може би не поддържа професионална дистанция между себе си и своя клиент, се появи друго, ново предположение. Че всъщност вече е виждал всичко това в „Досиетата X“.
Хенрик мърдаше неспокойно и гримасничеше с подчинения вид на човек в хипнотичен транс.
— Кой ти правеше това, Хенрик? — попита Дюран. — Кой е отговорен…
И в този момент чу, че интеркомът звъни. И Де Гроот също го чу, защото очите му се изпълниха със страх.
— Те са тук — прошепна той, — те са тук!
Звъненето продължи — първо един път продължително, после серия от бързи последователни иззвънявания. На Дюран му трябваше само секунда, за да успокои Де Гроот; интеркомът също замря. Атмосферата обаче беше разклатена и въпреки че беше малко рано, той започна да извежда Де Гроот от транса. После се чу звънецът на входната врата — звънеше като на пожар.
— По дяволите! — измърмори Дюран и скочи. Какво толкова спешно имаше…
След секунда погледна през шпионката — можеше да се закълне, че това е Нико, която не бе чувал от седмица. Почти рефлективно отвори вратата — оказа се, че младата жена не е Нико, а някоя, която много й приличаше — но вместо платинената прическа имаше тъмноруса коса. Която и да беше, очевидно беше много развълнувана, всъщност ядосана, и стъписа още повече Дюран, като го тласна навътре с двете си ръце и без малко не го повали на земята.
— Копеле мръсно! — изкрещя тя и отново се хвърли срещу него. — Ти я уби!
Буташе го в гърдите — с изненадваща сила — и той се усети, че постепенно отстъпва към кабинета си. Инстинктивно вдигна ръка в жест на помирение и предаване.
— Почакайте! За какво говорите?
Тя спря и го изгледа сърдито, после обърна глава встрани, като че ли се опитваше да се успокои. Дюран можеше да види как гърдите й се надигат от вълнение, докато тя оглеждаше стените, покрити с дипломи, поставени в рамки. Накрая отново спря погледа си върху него; яростта й въобще не бе намаляла.
— Ники! — изсъска тя.
— Имате предвид… Нико?
— Ники, Нико, както и да сте я наричали!
— Къде е тя? — попита Дюран. — Не е идвала. А вие коя сте?
— Ще ви кажа коя съм аз! — Въпросът му като че ли я разгневи още повече. — Аз съм сестра й. И ще те изхвърля от професията, нещастно копеле такова!
Враждебността й беше като светлина от оксижен, просто изгаряше лицето й. Той беше поразен от омразата й, а и от чутото.
— Сестра й ли? — повтори той глупаво.
— Ейдриън.
Спомни си гласа на Нико: Ейдриън беше само на пет. Внезапно Дюран омекна. Досега никога не бе вярвал на историите за сатанинското малтретиране, бе почти убеден, че по някакъв начин е била насилвана. А когато едно от децата в семейството страдаше от подобно насилие, другите рядко се измъкваха невредими. Във всеки случай жената пред него бе понесла тежки моменти: неизвестен баща, майка наркоманка, бруталната мелница на възпитанието на осиновителката.
— Здравейте — каза той и протегна ръка. — Нико ми е разказвала през какво сте минали.