— Нищо не ви е разказвала! Вие сте й го набили в главата. И това е измама! — викна тя с отвращение, поклати глава, обърна се и тръгна към вратата. — Само исках да видя този, който й го е причинил — подхвърли през рамо тя. — Защото следващия път, когато ви видя, пред нас ще има съдия.
Тя постави ръка на бравата.
— Почакайте, какво говорите? За Нико ли?
Ейдриън го погледна, все едно че гледа камък.
— Тя се самоуби.
Сякаш му удари плесница. За момент не успя да пророни дума, а когато можа, започна да говори безсмислици.
— Но… защо? Тя показваше такова подобрение…
— Точно така! — изкрещя Ейдриън. — Такова подобрение, че в петък ще я кремираме.
Понечи да го удари, но бе така нещастна и притеснена, че успя само леко да го перне. Въпреки това той се стресна и отстъпи крачка назад. Гняв и мъка изпълваха очите й.
— Нарочно ли го направихте? За пари?
— Какви пари? — попита Дюран.
Преди Ейдриън да може да отговори се появи Де Гроот и попита:
— Какво става тук? Коя е тази личност, доктор Дюран? — Изглеждаше едновременно сънен и застрашителен, като тигър, излизащ от упойката на стрела-транквилизатор.
Ейдриън бързо огледа холандеца от главата до краката.
— Събудете се! — изкрещя тя. — И ако имате проблем, не разчитайте на този психясал тип.
Обърна се и излезе.
Де Гроот подскочи, когато вратата с трясък се хлопна.
Дюран бе потресен. За момент остана вцепенен пред затворената врата. После светът отново си дойде на мястото и той откри, че се намира до могъщата фигура на Хенрик де Гроот. Холандецът беше така възбуден, както Дюран никога не го бе виждал — стоеше изправен на пръсти и леко се поклащаше. После бавно се огледа, помириса въздуха и каза:
— Червеят беше тук.
10.
И внезапно Дюран бе отрупан със съобщения за гимназиални сбирки. Те бяха навсякъде — в „Ейч Би Оу“, „Старц“, „Си Би Ес“ и къде ли не. Всеки би трябвало да посещава подобни сбирки и той не правеше изключение. Поканата беше закачена на хладилника.
Беше терапевт и посещаването на подобни сбирки бе това, което би трябвало да върши. Работата му беше именно такава — да връща пациентите си назад, да ги свързва с миналото им, да подчертава постоянно, че продължаването на живота е немислимо или най-малкото много трудно, ако не се свърже с това, което е било преди.
Не че самият той имаше какво толкова „да свързва“. Помнеше гимназията като приятна интерлюдия — топла, неясна и незабележима. Той бе тогава едно от онези добре закръглени деца, които гонеха точки не само за баскетболния отбор, но и за „академичното“ си бъдеще.
Тогава защо да не отиде? Можеше да удари с един куршум два заека. Първо, това щеше да го изведе от апартамента. И макар че сигурно щеше да е донякъде напрегнат, това беше единственият начин да преодолее проблема си. Като и на всеки друг недъг, човек трябваше да се противопостави на фобиите, иначе те щяха да провалят живота му.
Другата причина бе, че ако отидеше на сбирката, може би щеше да е в състояние да реши и проблемите с паметта си. Едно беше да не помни Бъни Еди-коя-си — това се случваше на всеки. Но при него ставаше нещо особено. От време на време спомените му бяха някак си… много избледнели, като снимки, започнали да посивяват от слънчевата светлина.
В този момент чайникът изписка и Дюран отиде в кухнята да си направи кафе. Като мина през хола, погледът му падна върху портретите на родителите му, сложени в двойна рамка от тежко сребро на една малка странична маса.
Баща му бе сниман само до раменете. Гледаше строго в обектива, самоуверено усмихнат. Майка му изглеждаше доста по-млада, може би защото снимката й беше правена доста по-рано. Тя не се усмихваше — тя се смееше на глас. Седеше в люлка на верандата в една крайбрежна къща в Делауер, главата й беше леко наклонена назад, устните разтворени, очите весело присвити.
Заинтересуван от чувствата, които изпитваше, Дюран се приближи към снимката, взе я и разгледа отблизо лицето: черната коса на майка си и разветите къдри, деликатно очертаните вежди… старомодната рокля с квадратно деколте. „Какво ли е било — замисли се той, — когато ме е държала на ръце?“
И отговорът дойде: „Било е като… нищо“.
Подържа снимката още малко, очаквайки по-добър отговор — но не почувства нищо. А това, както беше известно, свидетелствуваше за дълбоко отчуждение.