Може би това се дължеше на начина, по който бяха умрели — твърде внезапно; той бе като поразен от гръм. Повредена газова печка в хижа на приятели в Нантъкет. Безшумно натрупване на въглероден окис — и те се бяха превърнали във фотографии.
Събитието бе неочаквано като лавина и очевидно той все още не можеше напълно да го преглътне. С погребението това би трябвало да свърши, но… не стана така. Всъщност едва помнеше църковната служба, дори мислеше, че е била само преди шест или седем години. Церемонията би трябвало да се запечата дълбоко в паметта му, но истината беше друга. Когато си мислеше за погребението на родителите си, картините бяха бегли и откъслечни, размити.
Дъждовен ден. Опечалените…
Въобще не можеше да си припомни подробности. Не можеше да си припомни кои бяха там — просто „опечалените“, вдигнали чадърите си. Вярно, че беше страшно потиснат, и все пак…
Постави снимката на масата и тръгна към кухнята; чайникът вече не свиреше, а изтощено пуфтеше. Какво означаваше това — какво говореше това за него — че не може да си спомни погребението на собствените си родители (с изключение на най-общите неща)? И още по-лошото: като се замислеше, въобще не си спомняше родителите си. Всъщност си спомняше как изглеждат, неща, които бяха казвали или правили. Но тези спомени бяха нещо като отделни емоционални откъси — а знаеше, че това не е хубаво.
Но какво точно беше паметта? Джунгла от неврони, обливани от аминокиселини.
Вдигна чайника от котлона и си каза, че би трябвало по-добре да се вгледа в себе си: с кого и къде е, какво прави и къде отива. А откъде можеше да се започне по-добре, освен от едно училищно събиране?
Когато настъпи денят, се почувства адски напрегнат. Вече бе взел транквилизатор, но се безпокоеше, че няма да му е достатъчен. И глътна и една табелка „Унисом“, почти безвреден медикамент за приспиване.
Беше прекрасен есенен следобед — диамантено блестяща светлина разкъсваше на две мастиленосиньото небе.
Таксито пристигна навреме. Той се качи, видя две знаменца на Салвадор на огледалото за обратно виждане и без да се замисли, заговори шофьора на испански — език, който почти бе забравил, че владее. Шофьорът му се усмихна и се видяха два предни зъба, облечени в метални коронки.
— Училище „Френдс“? Не съм карал клиенти дотам, но знам къде е — точно пред катедралата. Челси Клинтън е учила там, прав ли съм? Преди да отиде в Калифорния.
Дюран кимна. По радиото звучеше „Буена виста Клъб“. Той се облегна назад, затвори очи и помисли: „Добре съм“. И така си беше — макар че движението беше претоварено, булевард „Уисконсин“ беше препълнен с камиони, коли, завиващи обратно всред хор от клаксони, пешеходци, притичващи през ъглите като стреснати елени, и шофьорът подвикваше: „Оппа“ при всяко опасно сближаване.
Банкетната маса в артцентъра „Коугод“ беше председателствана от трио любезни представители от всеки клас в сбирката. Дюран не позна никого от тях, но всеки имаше табелка с името си, обрамчена с червено и закачена на блузата. Той поздрави жената, която, изглежда, че му бе връстничка, написа името си на една табелка с цифрата ’86 и я закачи на ревера си.
После се отправи до една покрита с хартия маса и си наля четири пръста рядък пунш в пластмасова чаша, взе парче шоколадов кейк и заразглежда програмата на събитията. В два часа имаше футболен мач, в четири гимназисти от последния клас щяха да демонстрират умението си на футболния терен, имаше срещи за сприятеляване, фотографии на класа, делови срещи за това или онова. В шест се предвиждаше вечеря на „шведска маса“.
Поговори с един сприхав випускник от ’56-а и мина към задната част на училището, където бяха спортните площадки. Футболният мач — срещу Образцовото училище за глухи — вече бе започнал. Денят беше чудесен за игра на футбол — с лек западен ветрец, с вече прошарващи се дървета под ахатова небесна синева и с температура малко над десет градуса. Приветливи елегантни хора се бяха разположили по насипите наоколо и наблюдаваха играта. Дюран се развълнува. „Смачкайте глухите“ — помисли си и се усмихна на себе си. После почна да се оглежда за стари познати.
Според таблото Глухите водеха с няколко точки. И какво от това? Той беше в страхотно настроение, а и в „Сидуел“ все пак никога не бяха особено добри в американския футбол. Облегна се на ствола на един потъмнял орех; посръбваше от пунша и разсъждаваше за чудото, което в крайна сметка представлява един истински американски следобед.