Наистина трябваше да излиза по-често.
В края на четвъртината играчите изтичаха към пейките си, като махаха предпазните мрежи от лицата си. И както си стоеше под слънчевата светлина и наблюдаваше как един след друг във въздуха се завъртат и падат върху яркозелената трева невероятните пъстри листа, Дюран почувства прилив на истински възторг, една вътрешна привързаност към тези хора, към това място. Но по-скоро като наблюдател, отколкото като участник във възклицанията, разпознаването и прегръдките. Тук всички бяха приятелски настроени. Много усмивки се отправяха и към него.
И той се почувства добре, хубаво му беше да е част от нещо по-голямо от него самия. Добре му беше да се чувства свързан. Да принадлежи към някакво общество.
Прозвуча свирка и футболистите отново затичаха към терена и се наредиха един срещу друг, тъмночервено срещу синьо.
Тъй като бяха глухи, учениците от Образцовото не обръщаха внимание на броенето и на свирката на рефера, така че на терена се вдигна страхотен шум. Глухите не можеха да го чуят, но сигурно го усещаха по вибрациите, които бяха също така силни. Дюран забеляза и големия барабан, който думкаше — гигантски цилиндър близо до 50-метровата линия — и предположи, че е на някакъв маршируващ оркестър. Но очевидно беше твърде голям, за да може да го носи сам човек. Мъж с посивяла коса и синьо-сив анцуг стоеше до инструмента и натискаше педал, задвижващ барабанната палка, чиято глава беше голяма колкото грейпфрут.
Отборът на глухите се приготви за продължението. Играчите се наредиха в триъгълник и се напрегнаха. Тогава мъжът с анцуга удари тъпана и светът потрепери. Независимо от това дали хората наоколо бяха заети с разговори, или с говорене по мобифони, всеки зрител учудено се обърна към терена. Звукът беше гръмотевичен — много силен, разтърсващ тътен. И трептенето бе силно, земетръсен тласък, който премина през стъпалата на Дюран и нахлу в мозъка му — където прозвуча като чинела, ударена с чук.
Отборите се хвърлиха един срещу друг. Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Но не и Дюран — той изведнъж почувства, че губи почва под краката си. Поради някаква причина трептенията на огромния тъпан подействаха като чук върху жлезите му с вътрешна секреция и изпратиха вълна от паника през цялото му тяло. Той се хвърли към близката врата, макар да знаеше, че реакцията му е смешна. Това все пак беше тъпан, а не земетресение. Но знанието не успокояваше пулса и сърцето му.
Натисна с две ръце стъклената врата на „Цартман Хаус“ и почти щеше да я откачи от пантите. Хвърли се вътре и се пльосна треперещ в едно боровинковосиньо кресло.
„Господи! Какво ми става? Откъде се появи това?“
Дишаше учестено и неравномерно; затвори очи и се зае с упражнението за отпускане. И естествено то започна да действа. След минута-две дишането му се успокои.
Огледа се бавно. „Цартман Хаус“, беше най-старата и типична сграда в общежитието на „Сидуел“, скромна каменна постройка, където някога се бе помещавало цялото училище. Сега служеше само за административна сграда.
Огледа широкото и добре оформено помещение, обзаведено с медни лампи, антики и маслени картини. После чу женски гласове, идващи от отворената врата — чуваха се все по-близо, очевидно се приближаваха. Той се размърда, готвеше се да стане и да ги поздрави, но… не. Не се доверяваше на краката си. Все още не.
Стъклената врата се отвори и едната от жените каза:
— И хапе! Истински малък канибал!
Втората се засмя.
— И му казвам, че няма да има повече кърмене, ако прави така, но той е само на осем месеца — заплахата не означава нищо за него. И да ти кажа истината… — Тя въздъхна. — Не съм готова да го отбия, знаеш ли? Не още.
Страничните облегалки на креслото му пречеха да види жените. Но не можеше да не ги чува и не знаеше как да съобщи за присъствието си.
— Знам какво искаш да кажеш. Никой не ми бе казал, че това е толкова… ами, не знам… Чувствено!
— И…
Остро изкашляне отекна в помещението и жените разбраха, че не са сами. Дюран се изправи — олицетворение на самото извинение.
— Съжалявам! Бях задрямал… Надявам се, че не съм ви изплашил! Джеф Дюран.
И подаде ръка на една стресната кокалеста русокоса жена, чието име според табелката беше Белинда Картър ’86. Същият випуск.
— Няма нищо — каза тя възторжено, като надничаше да види името му. — Но наистина ми изкарахте акъла, Джефри. — И после, без да губи темпото, продължи: — Все пак е прекрасно да се видим… след толкова време.