Дюран взе чаша червено вино, огледа се, зърна един антрацитночерен гигант, който трябва да беше Адам Боумън, и бавно се запромъква през тълпата към стария си приятел.
— Здрасти! — каза Дюран и протегна ръка.
Боумън погледна табелката с името му.
— Джеф! Страхотно е да те видя! — Желязно ръкостискане. — Хей, Рон, кажи „здрасти“ на Джеф Дюран.
Друго мъжко ръкостискане и кратка размяна на любезности. После Рон Макрий се обърна отново към русокосата жена до себе си, а Боумън поднови разговора си с господин М. Като че ли обсъждаха въпросите на ораторското умение. След минута-две Дюран се оттегли, леко разочарован. Не че не се държаха приятелски. Само че бе очаквал нещо друго — без да знае какво. Проява на сърдечно другарство? Може би.
Отказа се да мисли за това и седна до Джуди Бини на банкетната маса. По време на вечерята тя флиртуваше с него — и успя да изпие доста много вино. После поднесоха кафето и имаше водопад от кратки речи на благодарност и напомняне за предстоящи събития и есенното събиране на средства. (Приятели, включете се всички!)
След известно време вече стоеше във фоайето на „Цартман Хаус“ до Джуни Бини, чакаше такси, а тя надничаше навън за беемвето на съпруга си. По стъклата на прозорците трополяха дъждовни капки.
Вече доста пийнала, Джуди го попита тихичко дали би искал да опита малко от кърмата й? Но после беемвето се появи и тя се засмя — само се шегувала. После го млясна по бузата и му обеща да се видят през 2005 година.
Пет минути по-късно пристигна и таксито.
Покрай прозорците на колата се плъзгаше градът, лъснал под дъжда. По мокрия асфалт проблясваха фаровете на автомобилите, над главите им уличните светлини се смесваха с дъждовните капки. Дюран се отпусна в седалката, останал почти без сили. Сбирката не го бе ободрила. Извън инцидента с тъпана — който го бе разтревожил — усилието му да си спомни миналото се бе провалило напълно. Макар че всички бяха приятни и доброжелателни, не го развълнува нищо от видяното и никой от срещнатите. Напротив, почувства се като провинциалист, дошъл на градинското парти на хазяина си. Беше поканен, но не принадлежеше към групата. И докато хората, които видя, му се сториха бегло познати, спомените му за тях в най-добрия случай бяха размити — мъгливи и неясни, като светлите кръгове около уличните лампи.
Това бе истината: ако трябваше да е съвсем честен, трябваше да си признае, че не си спомня за нито един човек. Наистина не си спомняше. Нищо.
11.
Ейдриън седеше пред безнадеждно претрупаното си бюро и се прозяваше. Прозевките се засилваха и започнаха да я измъчват; очите й се насълзиха. Господи, колко беше уморена. Взе си царевичен сладкиш от малката пластмасова кошничка (колко внимателна беше Бети), отхапа бялата част, после оранжевата и стигна до жълтеникавата сърцевина. Може би захарта щеше да я ободри.
Делото на „Амелгамейтид“ беше пред отлагане — във фазата, при която всяка от спорещите страни преценява с какви свидетели разполага. Тя знаеше предостатъчно за асфалта благодарение на петнайсетте часа на ден, в продължение на повече от десет дни, през които на бегом се бе опитала да се оправи с всичко, с което я товареше Къртис Слоу.
Ники бе кремирана преди повече от седмица, а Ейдриън още не бе прибрала урната с праха й. От погребалното бюро й звъниха вече три пъти. Ако не отидела скоро, предупреди я Барет, щели да й начислят суми за „складиране“.
Прахта на сестра й изискваше разходи за „складиране“ — просто невероятно; представяше си урната, облепена с неплатени талони за паркинг. Трябваше да отиде и да я прибере. Още днес. Независимо от факта, че двамата със Слоу трябваше да се срещнат с преподобния Ейс Джонсън, ключов свидетел, когото противниковата страна бе решила да използва. Слоу очакваше тя да обядва с тях двамата, но очевидно щяха да минат и без нея.
Господин Джонсън представляваше интерес, доколкото бе подписал паметната бележка за необходимите разходи и за срока и материалите, които „Амелгамейтид“ предлагаше да използва при полагане на пътната настилка в окръга. За нещастие паметната бележка съдържаше и една забележка, написана на ръка от господин Джонсън в полето. „Нова смес?“
Забележката беше проблем, защото по времето на търга бе известно, че „Амелгамейтид“ разработва нова асфалтова смес. Тази „нова смес“ използваше по-евтин асфалтов цимент — черен ситен материал, служещ за спойка на асфалтовата смес. За нещастие, както личеше от документите на „Амелгамейтид“, новата смес показваше склонност да се напуква при ниски температури, а още по-лошото бе, че по времето, когато „Амелгамейтид“ бе участвала в търга, новата смес е била в опитен стадий и не е била одобрена. И поради забележката, написана в полето на договора, окръг Колумбия имаше подозрения.