Пълното му име беше доста гръмко — Адоунис Ексълънс Джонсън. На трийсет и седем години той вече беше един от „младите вицепрезиденти“ на „Амелгамейтид“. Ейдриън очакваше, че господин Джонсън е черен, защото най-вече негрите носеха такива имена, но той се оказа пълен бял човек с гипсовобледа кожа и светлосини очи, като чисто нови дънки „Левис“. Големи безстилни очила висяха на белязания от акне нос. Свит в плюшените мебели на Къртис Слоу, той изглеждаше много наплашен, направо ужасен.
Все пак бяха обсъждали почти два часа неговото свидетелско показание, като накрая отделиха трийсет минути и за печалната забележка.
Около 12:30 шефът й предложи да обядват в „Оксидентъл грил“.
Ейдриън му отправи отчаян поглед и измърмори:
— Не мога! Нали помните? Имам ангажимент.
Бе го предупредила, че трябва да се измъкне от обяда, но Слоу повдигна вежди.
— Ангажимент ли?
Тя разбра какво означава това: не искаше да го оставя сам с Джонсън. За какво ли щяха да си говорят? За асфалт ли?
— Просто… толкова време изгубих, че не можах да успея…
— Добре, но ние сме много разочаровани.
Можеше да види как й падат акциите, но за нищо на света нямаше да спомене сестра си като извинение. Повдигна рамене, увери ги колко съжалява и ги остави да се гледат (Джонсън, изглежда, бе гладен. Слоу беше зашеметен).
Погребалното бюро „Албион“ беше в Анакоста — бе го избрала по азбучен ред, не защото й беше подръка — и таксито се обърка. Когато най-после се върна в заседателната зала, беше минал час и половина; носеше урната в малко дървено сандъче на дъното на пазарска чанта.
Слоу погледна чантата, когато тя влетя вътре, и повдигна вежди. Пазаруване? Ейдриън почувства как се изчервява.
През следващите три часа продължиха да подготвят свидетелите. И никой от тях не попита дали „Амелгамейтид“ действително са използвали новата смес. Просто се учудваха как някой би могъл да помни подобни неща отпреди шест години. Възможно ли беше господин Джонсън просто да си е драскал? Или да е мислил за други проблеми?
Към четири следобед в очите на Джонсън проблесна светлина.
— Вижте — каза той, като се наведе напред с доверителен израз. — Ще бъда честен с вас. Въобще не знаех за какво, по дяволите, мислех, когато надрасках това.
Слоу се усмихна.
Пет минути след тази усмивка тя отново се озова в клетката си и четири часа по-късно все още седеше там изнервена, вбесена, изпълнена с досада. Пепелта на сестра й бе в ъгъла, на пода край кантонерката до закачалката, където висеше палтото й.
Прозя се, отмести списъка с въпросите, който приготвяше, и отвори органайзера си.
Преди да се прибере трябваше да довърши коментарите към всеки от въпросите, да разпечата файла и да го остави на бюрото на Слоу, за да може той да го прочете утре сутринта. Една от точките беше: „Да се обадя на Рамон за Джак“. Портиерът бе обещал да го вземе в събота, което й напомни, че Джак може би има нужда от разходка. В действителност… Тя пое дълбоко дъх и се насили да се обади на госпожа Спиърс. Трябваше да се прибере, но все още не можеше. Затова набра номера.
— Здравейте… — възкликна тя, като използваше последните остатъци от „жизненост“, с които разполагаше. — Още съм в офиса и имам малък проблем. С Джак. — Мразеше се, когато говореше така, но… — О, спасявате ми живота, госпожо Спиърс, не знам как да ви се отблагодаря, вие сте ангел! Не, наистина! Да, така е!
Затвори телефона, облегна се в стола си и се заклати. Очите й се спряха върху урната и тя за стотен път си напомни, че трябва да направи нещо с пепелта на Ники. Да я пръсне над Потомак… или нещо подобно? Но къде? И как? Така просто да застане на брега на реката и просто да я… пръсне? Или пък от някой мост? От кой мост? Или да наеме лодка.
С въздишка си набеляза следващата точка в списъка: Дюран.
Мръсен кучи син…
Остави писалката в края на бюрото. Дюран. Заплахата й се бе оказала празни приказки. Освен че нахлу в кабинета му и му се разкрещя, не бе направила… нищо друго. Имаше толкова много ангажименти…