— А — каза Бонила, — я виж кой е дошъл!
От дивана наблизо скочи Ейдриън Коуп, трети човек мина напред, за да се представи.
— Пол Сътън — каза той и протегна ръка.
Дюран я стисна. После започна да говори, просто защото би трябвало да каже нещо — но нищо не се получи.
— Добре ли сте? — попита Сътън.
— Качих се по стълбите — задъхано каза Дюран — и просто… малко се задъхах.
Думите източиха и последния въздух от дробовете му и той почувства, че светът започва да трепери — по-точно коленете му. Изпита нужда да обясни нещо — всички го гледаха разтревожено; но не излезе нищо. Изпита желание да побегне, но успя някак си да го преодолее. Вместо това отиде до един стол до прозореца, седна и опита да успокои дишането си.
— Мисля, че това е пристъп на паника — каза Бонила с глас, по-скоро развеселен, отколкото състрадателен.
— О, господи — промърмори Сътън. — Не ми казахте, че този приятел е чалнат.
— Имате ли хартиена кесия? — попита Ейдриън. — Прилошава му.
След миг кесията бе сложена пред устата и носа му. Дюран вдъхна сухата миризма, успя да поеме дъх и се успокои. После чу окуражаващия глас на Ейдриън.
— Така… стойте така. Ей сега ще ви мине.
След минута пристъпът бе овладян и Дюран се почувства страшно отмалял.
— Не знам какво да ви кажа — рече той на Ейдриън и Сътън; насили се да погледне и Бонила. — Изглежда, страдам от агорафобия. Понякога, когато излизам, ми става така… и после минава.
Пол Сътън беше нисък мъж с бръсната глава, разкошен мустак и бостънски акцент. Той огледа Дюран скептично.
— Сигурен ли сте, че се оправихте? Сигурен ли сте, че искате да продължим?
— Да — каза Дюран и се изправи. — Мина ми. Да свършваме тази работа.
Операторът на полиграфа го заведе в съседната стая. От двете страни на една маса бяха поставени два стола. На масата имаше деветнайсетинчов монитор и уред, приличащ на скъп усилвател — детекторът на лъжата. И сноп кабели, които очевидно бяха приготвени за него. От детектора се проточваше дебел проводник към компютър, поставен на пода.
Настаниха Дюран на един от столовете и операторът му каза да разкопчае ризата си и да запретне ръкави. После му прилепи малка вакуумна туба на гърдите, уви лента от апарат за кръвно налягане върху дясната му ръка и един електрод — на левия показалец. Бонила и Ейдриън стояха до вратата и наблюдаваха.
— Знаете как работи това, нали?
— Виждал съм по телевизията — отговори Дюран.
— Но приемаме, че сте психиатър или нещо такова, нали?
— Клиничен психолог — потвърди Дюран.
— Тогава разбирате, че машината не може да бъде подведена. Всъщност това, което правим, е измерване на вашата автономна нервна система, която се променя, когато отговаряте на въпросите, които ви задаваме. Става дума за кръвното ви налягане, пулс, дишане и ГРК. Неща, които не можете да контролирате.
— Какво беше това последното? — попита Ейдриън.
— Галванична реакция на кожата — обади се Бонила.
— Кожното съпротивление на електрическите токове в тялото — добави Сътън.
— И какво ни показва то? — полюбопитства Ейдриън.
— Това са непреки данни — обясни операторът — за кортикоидната възбуда. Кожата повишава проводимостта си, когато субектът лъже, и ГРК променя стойностите си.
— Защо кожата повишава проводимостта си? — попита Дюран.
— Защото лъжата предизвиква стрес у човека — обясни Сътън. — Тя възбужда кортекса. И това може да се измери.
После се изправи, усмихна се и отпрати Бонила и Ейдриън в другата стая.
— Какво? — протестира Бонила. — Не може ли да гледаме?
— Не може — каза Сътън. — Този приятел и сега е достатъчно напрегнат. Ако останете в стаята, ще се чувства така, сякаш го обикаля зло куче.
— Страхувате се, че мога да въздействам върху възбудата на кортекса му ли?
— Точно така — отвърна саркастично Сътън. — Точно от това се опасявам. — После се обърна към Ейдриън: — Трябва да ви кажа: ако субектът е нестабилен, не съм сигурен в резултатите.
— О, за бога, така казват всички! — възкликна Бонила. — Просто му задай въпросите, става ли?
Излязоха от кабинета и Сътън затвори вратата.
Ейдриън отиде до прозореца и се загледа навън. Бонила прокара ръка през косата си и поклати глава.