— Ей — каза той, — видя ли? Кълна се, едвам дишаше.
— Жал ми е за него — тихо каза Ейдриън. И това бе истина. — За момент ми се стори, че ще се разпадне. После някак си се съвзе.
— Е, не му мисли толкова — каза Бонила. — Това, че се е разтреперил, не означава, че е невинен.
— Знам. — Тя извади телефона си, за да види има ли съобщения от офиса. Зад вратата можеше да чуе как Дюран и операторът си говорят, но не се разбираше какво казват.
— На стол ли седите? Забавете отговора си.
Дюран преброи до три и каза.
— Да.
— Днес осми ноември ли сме?
Отново изчака, както му бе казано, после отвърна:
— Да.
Операторът наблюдаваше писеца на екрана на монитора.
— Срещу вас ли седя? Отговорете с „Не“.
Дюран направи както му бе казано.
И после започнаха.
— Вашето истинско име е Джефри Дюран, така ли?
— Да.
— И вие сте дипломиран клиничен психолог?
— Да, такъв съм.
— Отговаряйте само с „да“ и „не“ — каза Сътън. — Вие сте лицензиран клиничен психолог?
— Да.
— Лекували сте Нико Съливан за нейно добро?
— Да.
След като свършиха, Дюран си повика такси, а Ейдриън и Бонила отидоха в кабинета да видят тестовете. Сътън печаташе копие от резултатите.
— Е? — попита Бонила, като потриваше ръце. — Какво се получи?
Операторът погледна Ейдриън, после повдигна рамене.
— Това, което получихме, е… една голяма нула.
— Пол — намръщи се Бонила, — не ме занасяй. За какво говориш?
— Той е Джефри Дюран.
— Не е — каза Бонила.
— Е, добре, значи си мисли, че е — отвърна Сътън. — И когато казва, че е клиничен психолог, също е убеден, че казва истината.
— Остави тая работа! — възкликна Бонила. — Ние знаем, че лъже. Намерихме смъртния му акт!
Операторът на полиграфа поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво точно искате от мен?“.
— Малко преди да започнете — обади се Ейдриън — допуснахте, че резултатите може да не са достоверни.
— Така е — съгласи се Сътън. — Казах го, защото беше толкова притеснен, толкова стресиран, че се опасява, че всеки негов отговор ще се възприема като лъжа. Но не стана така. Погледнете.
На компютърния екран имаше четири графики, наредени една над друга. Като използва мишката, Сътън постави курсора на линията, белязана като ПНЕВМО 1, и кликна. Незабавно другите линии изчезнаха и ПНЕВМО 1 запълни екрана.
— Виждате ли това? — попита той, като движеше курсора по острия връх, които стърчеше над средната, разделителна вълна. — Това е лъжа.
— Откъде знаете? — попита Ейдриън.
— Въпрос номер 4: Моята риза жълта ли е? Отговор — да. — Сътън показа бялата си риза, за да подкрепи твърдението си. После премести картината на монитора от едната схема към другата — ПНЕВМО 2, КАРДИО и ГРК. Подобни върхове можеха да се забележат на същото място на всяка една от трите графики.
— Е? — попита Бонила.
— Така разпознаваме лъжата, когато господин Дюран я изрича. Сега погледнете това. — Той насочи курсора към една вдлъбнатина в графиката ГРК. — Това е истината. Може да видите: тук стресът отсъства.
— Какъв беше въпросът? — полюбопитства Ейдриън.
— Друг тестови въпрос: На стол ли седите? Отговорът е „да“.
— И когато го запитахте дали е Джефри Дюран?
Сътън погледна бележките си и придвижи курсора към една частна графиката, която беше почти равна.
— Разбирате какво искам да ви кажа, нали? — После премина от диаграма на диаграма. КАРДИО. ПНЕВМОГРАФ. ГРЪДЕН ПНЕВМОГРАФ. Никъде нищо. Навсякъде имаше почти равни линии.
Никой не проговори няколко секунди. Накрая Бонила се изхили.
— Кучият му син би детектора на лъжата!
— Никой не може да… — почна Сътън.
— Той го надви, Пол! Ние знаем, че не е Дюран.
— Но той мисли, че е.
— Лайнарска работа.
Отново настъпи тишина. Накрая Сътън рече:
— Никой не може да „бие“ полиграфа.
Бонила понечи да възрази, но Сътън вдигна ръка, като че ли размишляваше на глас.
— Чуйте ме — каза им той, — единственото, което може да се направи — ако човек наистина е много добър — е да се замъглят резултатите.
— А как стои въпросът с лекарствата? — попита Бонила. — Две валиумчета…