— Дори и под влияние на лекарствата най-многото, което може да направи, е да предизвика някои неточности. Но не виждам нищо такова в дадения тест. Тук няма нищо особено. Всеки от индикаторите е кристалночист.
— Тогава какво ни остава? — попита Ейдриън.
— Ами, има всички данни, че казва истината, но вие знаете, че е лъжа. Предполагам, че е възможно…
— Какво е възможно? — настоя Бонила.
— Ако е психопат…
— Бинго! — възкликна Бонила.
— Това се случва много рядко — отбеляза операторът, — но е възможно господин Дюран — или който и да е той — да не е като всички нас.
— Какво имате предвид? — попита Ейдриън.
— Психопатът е индивид, комуто са чужди моралните измерения. Той е освободен от реалните норми. Тоест говорим за личност, която не прави разлика между доброто и злото в моралния смисъл на думата. Въпросът е какво наистина подобна личност смята за добро — имам предвид, добро за себе си. При това положение лъжата не предизвиква стрес у подобни хора. И тези машини… ами, те отчитат точно, но…
— Но когато сте го принудили да излъже, това е предизвикало стрес. Като въпроса за ризата — „Моята риза жълта ли е?“.
— Да, така е — усмихна се Сътън. — Истина е, че машината не може да бъде победена, и това означава, че не може да се подмени истината. Но може да фалшифицирате лъжата.
— Как?
— Като се държите като стреснат. Някои престъпници знаят това и използват различни техники, за да предизвикат на полиграфа резултати, „неподлежащи на заключение“. Защото ако всеки отговор се регистрира като лъжа — дори очевидните истини, като установяването на нечие име… — той сви рамене, — тогава резултатите са безполезни.
— И какви са тези техники?
— Съзнателното бавене на отговорите дава понякога подобен резултат. Операторът поставя въпрос. Субектът пресмята набързо, докато отговоря на въпроса, и стресът, предизвикван от пресмятането, прави отговора да изглежда като лъжа. Или може да си прехапете устата или да се ощипете. Болката също се отчита като стрес.
— Тоест — каза Ейдриън — вие ни обяснявате, че Дюран е знаел, че трябва да докара отговорите си така, че истинските лъжи да изглеждат като лъжи.
Сътън скръсти ръце.
— Ами, Еди ми каза, че сте били много учудени, когато се е съгласил да се подложи на тест с детектора. Може да е минавал през това, тоест да е тренирал.
— Това, което той ни обяснява, Скаут, е, че тоя тип е хладнокръвен кучи син — прав ли съм, Поли?
— Ами — каза Сътън замислено, — ако сте прави, че той е… Направо е чудно как се е сдобил с ръце и крака.
— Какво искате да кажете? — попита Ейдриън озадачено.
— Има предвид, че… — изхили се Бонила.
— … че е истинска змия — довърши Сътън.
16.
Дюран се облегна на седалката в таксито и загледа преминаващите прозорци, унесен от свистенето на гумите в дъжда. Би трябвало да се чувства по-добре. Би трябвало да е щастлив. От поведението на оператора бе очевидно, че е преминал теста победоносно. Което би трябвало да го кара да се чувства… правдоподобен, или нещо такова. Но изпитваше само мъгляво напрежение и очакване — като че ли скоро трябваше да се случи нещо важно.
Чистачките работеха бясно, но почти нямаше полза — дъждовните капки падаха и се взривяваха върху стъклото.
— Лайняна работа — каза шофьорът.
Дюран кимна и като забеляза малкото знаменце, поставено на арматурното табло, подхвърли, без да мисли:
— Лавалас.
Шофьорът трепна и го погледна.
— Пале креоле, занми?
— Какво?
— Казах: пале Креоле — или не?
— Не. — Дюран поклати глава, несигурен какво го питат. — Не говоря креолски.
Шофьорът изхихика.
— Ами „лавалас“ — голям дъжд?
Дюран не знаеше откъде е научил тази дума. Може би от телевизията, но… занми означаваше „приятел“. Някак бе сигурен, че знае и тази дума. „Господи!“ — помисли си той и погледна през прозореца към червената плетеница на блестящите стопове.
— Глей! — възкликна шофьорът. — Точно по средата!
Дюран погледна и видя една кола, спряла в голяма локва. Водата покриваше почти цялата улица и другите коли трябваше да заобикалят.
— Малко музика, шефе?
— Да, би било добре — кимна Дюран.
Мъжът мушна една касета.