— Имате ли резервация?
— Надявам се — каза тя, подхвърли му ключовете и изкачи стълбите пред канцеларията.
— Здравейте, насам! — чу се отвътре.
Чиновникът зад рецепцията, за разлика от Нико, бе строго облечен за помещение с климатик: бяла риза и връзка, панталони и блейзър.
— Брр — намигна му тя и се усмихна.
Чиновникът се засмя и побутна по полираната повърхност карта за регистрация. Също като портиера, и той бе симпатичен млад мъж с късо подстригана руса коса и блестящи сини очи. Върху левия джоб на блейзъра му се виждаше логото на „Ла Ризорт“ — розови и кремави орхидеи, оградени от палмови клонки.
— Имате ли резервация?
— Аха — каза тя. — На името на Нико Съливан. Никол.
— Попълнете това — каза й мъжът, — ще направя копие на кредитната ви карта и Травис ще ви помогне с багажа.
Той взе брошура от изложбения рафт, обърна я към себе си и прекара линия с химикалката от „Вие сте тук“ до една сграда, наречена „Бръшляновата кула“. После написа нещо на компютъра си, бръкна под бюрото и измъкна бяла пластмасова карта с името на Нико и логото на курортния комплекс.
— Това е същевременно и ключ, с който ще си отваряте стаята — каза той. — С тази карта може и да плащате всичко в курорта — на бара, за тоалети, за уроци по голф. Само я подавате и всичко е ваше.
— Благодаря! — отвърна Нико и посегна към картата с широка усмивка.
Но служителят я задържа още момент — явно флиртуваше с нея.
— Някакви други желания? — попита той.
Нико се засмя, леко музикално изхилване, после потупа леко картата и той я пусна.
— Ако се сетя за нещо — каза тя, — ще ви звънна.
— Бих се радвал — последва отговорът.
Тя прокара пръсти по релефа на името си и вдигна глава.
— Оттук се вижда плажът, нали?
— Абсолютно.
— И се намира на запад?
Служителят кимна.
— Е, добре, защото наистина съм в настроение за залези.
— Няма да бъдете разочарована — каза й той.
Тя излезе и видя, че пиколото я чака с багажа й, натоварен на една количка. Беемвето стоеше в сянката на един декоративен храст.
— Добре вози — отбеляза момчето.
— Благодаря.
Тръгнаха заедно по тротоара към „Бръшляновата кула“, като бъбреха за покупки на вилни места и времето. Пред асансьора трябваше да почакат. Ръчният часовник на Нико започна да писка — натрапчива електронна мелодия, напомняща, че е време за лекарството.
Пиколото се усмихна и каза:
— Хвърлете го някъде.
— Бих искала, наистина!
— Тук е Флорида! Тук не си определяме делови срещи! Просто тръгвате… с всички.
Тя му се усмихна учтиво, но наистина имаше среща. Делова среща с лаптопа — всеки следобед в четири, и още една: с хапчетата — два пъти дневно. Лекарствата бяха литиеви таблетки. Дюран твърдеше, че служат за лечение на „биполярното нарушение“, или по-точно маниакално-депресивните състояния, което означаваше, че тя има проблем с настроенията. Като всички останали, и тя имаше върхове и спадове, но при нея върховете бяха много високи, а спадовете водеха до черно угнетение. Литият ги задържеше в правия път — което беше добре, ако ти харесва правият път.
А тя не го обичаше. Беше момиче, което иска да лети. И сега се чувстваше много добре до добрия хоп Травис, да чакат асансьора.
Което я върна към въпроса: защо да не направи като местните и просто… да се хвърли в купона? Както я съветваше пиколото. Да утвърждаваш положителното — да отстраняваш отрицателното. И само отрицателното. Щеше да й е за първи път…
Докосна бутончето на ръчния си часовник, за да спре алармата. Миг по-късно вратата щракна и се отвори и двамата се качиха. Асансьорът бавно се издигна нагоре, за да спре с внезапно разтърсване на осмия етаж. Два завоя по коридорите ги доведоха до врата, означена с номер 806-Е. Момчето вмъкна магнитната карта в бравата и изчака, докато диодът светне зелено. После бутна вратата и я задържа пред нея.
— Охоо! — възкликна тя, като обиколи всекидневната. — Великолепно е!
Истина беше. Апартаментът беше голям и светъл, ансамбъл от бледосини и меки розови оттенъци, с дълъг балкон, с много палми и птичи поглед над водите на залива към Мексико. Нико отключи френските врати към балкона, отвори ги и пристъпи към слънчевата светлина.
— Искате ли да ви покажа апартамента? — попита пиколото, докато оставяше куфарите върху подставката за багаж зад вратата.