17.
Свидетелските показания на Ейс Джонсън се отлагаха с часове; адвокатите от защитата търпеливо очакваха времето да се пооправи, за да хванат „совалката“ от летище „Ла Гуардиа“ за Вашингтон, и краката им постепенно се вкочаняваха. Можеха да отложат заседанието за следващата седмица, но решиха, че не е практично. Слоу бе напуснал града тази сутрин, а Джонсън трябваше да постъпи в понеделник за операция от херния.
Бяха се споразумели да преместят делото с няколко часа, което в случая означаваше 4:15 този следобед. Когато приключиха, беше почти девет и всички бяха изтощени.
Въпреки че пазарлъкът бе минал горе-долу така, както очакваха (от гледна точка на клиента им), нямаше да е съвсем вярно, ако се кажеше, че Ейдриън се е покрила със слава. Напротив. Ролята й в тази процедура беше основно да оказва подкрепа, тоест тя присъстваше, за да предугажда всичко, от което се нуждаеше Къртис Слоу. За съжаление се бе провалила дори и в това, по-малко или повече. Беше поставила не на място една паметна бележка, която шефът й имаше намерение да представи, и малко след това беше смъмрена, че се е отнесла някъде точно по времето, когато говори нейният свидетел.
„Отнесена“ беше една от любимите думички на Слоу. Но тя наистина се бе замислила за пристъпа на паника на Дюран предния ден. Беше я обзел страх при тази гледка, особено като си помисли, че би могла да му причини много по-големи неприятности. Но Бонила може би беше прав. Вероятно Дюран се преструваше. Може би беше вълк в овча кожа, психопат и измамник…
Да обезоръжава хората с безпомощността си. Да ги кара да се отпускат и да създава впечатление, че хищникът е по-скоро уязвим, отколкото опасен.
Наистина мечтаеше да се прибере у дома, да се хвърли в леглото и да заспи, но Слоу й направи предложение, която тя не можеше да откаже.
— Да хапнем някъде — каза той. — Беше адски ден.
— Мисля, че Джонсън се справи доста добре — отбеляза Слоу, докато поливаше хапката си изсушен кактусов плод с глътка мартини.
— Всичко, което трябваше да си спомни — сви рамене Ейдриън, — е, че не може да си спомни. Изкуфяване в буквалния смисъл.
— Въпреки това… — Слоу се усмихна.
Облегна се назад и наклони глава, като че ли мислеше какво да прави с нея, после се наведе напред и с доверителен тон каза:
— Изглеждахте малко напрегната този следобед. Може би все още ви влияе случаят със сестра ви?
„Все още“… Бяха минали само три седмици. И „случаят“! Като че ли Ники беше нещо срамно, нещо, което не можеше да се споменава във възпитана компания.
— Съжалявам — отвърна Ейдриън, — просто… изключих. — Тя поклати глава. — Повече няма да се случва.
— Ако искате да си починете известно… — Лицето му изрази мигновена загриженост. — Искам да кажа, забелязах, че вчера следобед си бяхте отишли по-рано.
— Аз…
— Няма значение. — Той вдигна ръка. — Няма да ви изям. Но ако ви трябва малко време…
Ейдриън замислено поклати глава.
— Добре, само ми кажете. — Той я потупа по ръката.
„Малко време?“ Уф, това беше един от онези моменти. Със слаба въздишка, тя захапа долната си устна, после я отпусна и му се усмихна. Извити вежди. Широка усмивка. Искрена усмивка, която се използва, когато си на голям зор. Ники често се шегуваше с нейната открита, ококорена усмивка, която се появяваше по време на кризи. „О, това е бедното сираче — казваше тя иронично. — Моля, моля, моля, осиновете ме.“ Само че този път посланието на усмивката беше: „простете ми“.
— Бях разсеяна — каза тя. — Разбирате ли, Ники… — Тя погледна ръцете си, после отново Къртис Слоу. — Тя беше… ммм… последната ми роднина.
После, като че ли бе споделила твърде много, побърза да добави:
— Не че бяхме толкова близки…
— Нямате ли други роднини?! — изненада се Слоу. — Родители, чичовци, вуйчовци, братовчеди и така нататък?
Очите му бяха широко отворени, тонът му показваше, че оценява колко потресаващо и тъжно е положението.
— Не. — Тя сви рамене. — Аз съм… последната.
— Господи! — възкликна той.
— Е — каза тя глухо. — В същото положение е и Той.
Отначало Слоу не загря. После се разсмя и я посочи с пръст.
— Много бърза реакция имате. Я да хапнем още нещо.
В 11:15 най-накрая успя да се прибере, след като бе чакала двайсет минути автобуса и бе изкачила пеша „Маунт Плезънт“. Краката вече не я държаха.