Както винаги, десетина мъже висяха пред „Диас кантина“ на ъгъла. Тя харесваше музиката, която долиташе през прозореца, но мъжките погледи и тихо подхвърляните реплики „Ай-и, ке чика саброса!“ винаги я изпълваха с неудобство.
По улица „Ламонт“, където живееше, имаше предимно грозни къщи от началото на века, повечето разделени на апартаменти. Първите две преки бяха с по-прилични, реставрирани и поддържани сгради, но по-нататък, към зоологическата градина, обновяването вървеше по-мудно и небрежно — кварталът очевидно западаше и си личеше, че сградите тук са евтини. Не че беше лош квартал, но нападенията и грабежите бяха чести и пешеходците — особено жените — бяха внимателни и късно вечер се стараеха да се движат в средата на улицата. Така правеше и Ейдриън сега.
Навремето бяха прокарвали и помощни улички, които се пресичаха хаотично зад жилищата. Сега край тях бяха изникнали гаражи, различаващи се невероятно по материал и конструкция — едни панелни, други от тухли или дървени плоскости.
Входът на нейния апартамент се намираше в задната част на къща във федерален стил и до него се минаваше само през гаража. За да стигне дотам, тя трябваше да мине по алеята, която беше хубава само на дневна светлина, или ако пътуваше с кола, можеше да отвори вратата автоматично, без да се налага да излиза. Но не можеше да си позволи да ходи на работа с кола, защото трябваше да плаща по дванайсет долара на ден. А и рядко се прибираше преди слънцето да залезе (с изключение може би на лятото). И така, алеята бе за нея нещо, с което трябваше да се примирява всеки ден.
И това я плашеше. Тя винаги се оглеждаше внимателно, преди да завие и ако имаше пияни типове, както често се случваше, отиваше до предния вход и звънеше на госпожа Спиърс, която я превеждаше през вътрешната стълба. Мразеше да го прави, защото повечето пъти трябваше да буди хазайката си.
Но тази нощ по алеята нямаше никого. Или поне тя не видя никого. Всъщност единственото, което зърна, бе една котка, която гъвкаво пристъпваше по ръба на една съседска ограда. Влезе през вратата на гаража, пресече малкия двор към задната страна на къщата и отключи вратата.
Вратата беше кафява и грозна — така нареченият „слугински вход“, който госпожа Спиърс се бе опитала да „освежи“ с една безвкусна гирлянда. Ейдриън мразеше гирляндата повече и от вратата. Беше направена от евтин кариран плат, обвит с шнурчета и украсен с птиче гнездо и яйца, направени от разтегателна хартия. Ейдриън с удоволствие би я изгорила, но не искаше да накърнява чувствата на хазайката си. Ако имаше късмет, някой можеше да я открадне.
Всъщност нищо не можеше да освежи бомбоубежището (както го наричаха колежките й от Джорджтаун). Но беше евтино и чисто и което беше най-същественото, беше нейно и само нейно. Така че беше благодарна, че го има, макар и да беше малко влажно.
И мрачно. И не много голямо.
Влезе, хвърли палтото и дипломатическото си куфарче на дивана и погледът й падна върху кафявата хартиена торба с прахта на Ники. Въздъхна. „Поне трябва да я разопаковам“ — помисли си тя, извади урната от малката дървена кутия и без да се замисли, я постави върху библиотеката до вратата. После събу обувките си, отиде в кухнята и се спъна в празната купичка на Джак до хладилника — връхлетя я чувство за самота и загуба.
Бе гледала Джак съвсем за кратко, но сега кучето й липсваше. Сигурно му бе по-добре при Рамон, но тя го бе обикнала, защото я разсмиваше и гонеше неприятните й мисли.
Мисли като… какво да прави с праха на Ники? Трябваше да организира някаква церемония. Нещо съвсем частно — тя и сестра й — нещо с вода и вятър.
Но не тази нощ.
Отиде до спалнята, облече си пижамата и подбра нещата, които да облече утре. Легна, зави се и взе дистанционното.
Не можеше да заспи. Все още бе възбудена от трите чаши отлежало френско вино, които бе изпила, докато работеше по предварителните бележки за процеса, и от еспресото след вечерята със Слоу.
Взе книгата от нощното си шкафче. „Нощен влак“ от Мартин Еймис. Неголям роман, но тя го четеше вече седмици. Може би щеше да го довърши тази вечер. Не. В него се разказваше все за самоубийства.
Полицай, стар семеен приятел, търси тайната причина за самоубийството на една жена. Както се оказваше, нямаше никаква тайна причина. Всъщност въпреки прекрасната си работа и чудесното си семейство жената бе решила, че не си струва да живее. Толкова ли беше ужасно това?
А Ники? Какъв беше всъщност нейният мотив? Дали беше тласната към тази стъпка от нещастието и чувството за вина, внушени й от нейния психотерапевт във връзка със сатанинското изнасилване? Или някак си бе разбрала, че вече не е същата и никога няма да бъде — че Европа я е прекършила и е променила психиката й? Или имаше нещо друго, което я бе накарало да ритне електрическата печка във ваната? Имаше ли нещо общо това със странната пушка, скрита в гардероба й? Откъде всъщност се бе появила? Ники въобще знаела ли беше как да я използва? Ейдриън се съмняваше в това, но… излизаше, че сестра й може би е убила себе си, за да се предпази от нещо още по-лошо.