Но от какво? Отговорът дойде сам: „Но щом тя е имала пушка, е възможно да е убила някого. Или много хора. Като онези момчета в Колорадо. Може би тя е била толкова нещастна, толкова сърдита на света, че е мечтала за една истинска касапница. Но накрая, ужасена от мислите си… просто е убила себе си.“
Взе друга книга — „Тайните на сестрите от Йа-Йа“. Беше по-безопасна от „Нощен влак“. Но Ейдриън все още мислеше за Ники. Излизаше, че… Бонила беше прав. Тя наистина не знаеше много за сестра си. Не знаеше какво я бе тласнало. Тя беше истинска загадка за нея.
Само ако бяха малко по-близки. Дори през нощта, когато тя умря, Ейдриън тайно се бе зарадвала, че сестра й не бе отговорила на позвъняването, и си бе помислила, че е чудесно, че е забравила за вечерята и е излязла. А тя въобще не бе излизала. Била е вече мъртва.
Всъщност вечерите бяха всичко, което бе останало от близостта им — но и те бяха отровени от болните фантазии на сестра й за сатанинското малтретиране. Тя искаше да говори само за това — както че ли беше обречена да се върти около тази тема. И винаги завършваха със скандал: Ники настояваше, че Ейдриън не би трябвало да отрича случилото се. „Ти не си спомняш, защото не искаш да си спомняш. Това е толкова типично!“
Но тя се лъжеше. Никога, дори за секунда, Ейдриън не бе помисляла, че описанията на Ники са истински, а нейните — „съмнителни“. С паметта й всичко беше наред и тя определено не се отричаше подсъзнателно. Спомените й бяха цялостни и ясни. Все още помнеше как Дек я подхвърляше във въздуха, как я носеше на раменете си, хванал здраво краката й. „Хайде на конче, момиченце!“ Носеше я по улиците и когато го молеше, я завърташе и така й се завиваше свят, че после едва се държеше на крака. Понякога я държеше за ръце и й позволяваше да се катери по гърдите му, като постепенно се премяташе през глава и отново стъпваше на крака. Играеше си с нея на безброй игри — все още чуваше мекия, нисък глас на Марлина, която пееше песни и я люлееше, докато не заспи.
Това ли бяха същите хора, обикаляли мазето със свещници и качулки и снимали гадни филмчета? Би било смешно, ако не беше толкова ужасно.
Заради Ники, Ейдриън бе изследвала спомените си като истински прокурор, бе подлагала на съмнение всеки подходящ епизод. Когато Марлина бе казвала: „Целуни ме, още по-силно, пиленце…“ — беше ли това… нещо друго? Или когато Дек я друсаше на коляно и пееше „Тъгъдък-тъгъдък“. Това само… игра ли беше?
„Да — реши тя, — това беше само игра.“ Независимо от това колко задълбочено бе обмисляла подобни епизоди, те си оставаха невинни и нищо не хвърляше подозрение върху Дек и Марлина, върху тяхната искрена грижовност. И Ейдриън беше много сърдита на Ники (а сега и на Дюран), че трябва да преосмисля детинството си през призмата на съмнението. Чувстваше, че това е предателство спрямо Дек и Марлина. И то непочтено.
Опита да чете, но книгата не можа да задържи вниманието й. Тя си отбеляза страницата, затвори я и угаси светлината.
Може би бе време да забрави за Дюран. Нека с него се занимава полицията. Гражданският иск може би щеше да е просто загуба на време. Какъвто и да беше Дюран — какъвто и да беше в действителност — повече нямаше да се интересува от него. Той щеше да се почувства достатъчно зле от това, че ще бъде изложен пред обществото. И сигурно сега си стягаше багажа…
Ейдриън светна лампата. Ако се готвеше да изчезне, той щеше да прибере всичко — дрехи, обзавеждане, досиета. Включително и медицинското досие на сестра й. А можеше и да го унищожи.
А то й беше необходимо.
Като най-близка роднина тя имаше право върху него. Но ако го поискаше по телефона или с писмо, Дюран сигурно би го „прочистил“ предварително. Затова се нуждаеше от предлог да го посети, за да го разпита лично в кабинета му и да не му позволи да увърта. След минута измисли причина.
Стана от леглото, измъкна от куфарчето си портативния факс-телефон и набра номера на Дюран. Часовникът показваше 12:15. За нейна изненада, той отговори още на първото иззвъняване.