— Ало?
„Това е лудост — помисли тя. — Ще изглежда като тормоз.“
— Ало? — повтори Дюран.
Тя понечи да затвори, но се сети, че той сигурно вижда на екрана си от кой номер му се обаждат и ако затвореше, нещата ще изглеждат още по-грозни. Като анонимни обаждания посред нощ.
— Господин Дюран? — попита тя.
— Да?
— Обажда се Ейдриън Коуп.
— О!
— Съжалявам, ако съм ви събудила.
— Не, не сте. Гледах телевизия.
— Извинете, че ви звъня толкова късно, но… бях много заета в службата — и това е единственото време, с което разполагам.
— Разбирам — каза той кратко и двамата замълчаха за няколко секунди. — И защо ми звъните?
„Насочи се към основното“ — напомни си тя.
— Първо бих искала да ви благодаря за това, че се подложихте на полиграфа.
— Беше ми приятно — отвърна той.
— Не би трябвало да…
— Нямам какво да крия — каза той.
— Ами… причината, поради която ви звъня, е, че… имам един чек.
— Какъв чек?
— За вас. Като изпълнител на завещанието на Ники, разпределих състоянието й. Всъщност основното са суми от нейните банкови сметки.
— Но защо… за мен?
— Споменат сте в завещанието й.
Линията замлъкна за известно време. Накрая Дюран каза:
— Добре, но защо не ги задържите? Не ги искам. Каквото и да се е случило, аз не успях с лечението й.
— Разбирам как се чувствате, но съм сигурна, че можете да направите някакво дарение. Във всеки случай мислех да мина покрай вас и да ви оставя чека.
Дюран забави отговора си. Накрая каза:
— Пъхнете го в пощенската кутия.
— Бих могла — отвърна тя, — но има и друга причина, поради която бих искала да се срещна с вас и… Удобно ли ви е в събота например? Ще ви отнеме само минутка.
Тя чуваше телевизора в слушалката — откъслечен смях и диалог.
Дюран отново замълча за момент, после попита:
— Каква е другата причина? — Гласът му беше безизразен, механичен.
— Всъщност… — Ейдриън пое дълбоко дъх — мисля да се откажа от делото…
С тези думи изненада повече себе си, отколкото Дюран.
— … ако ми разкажете още веднъж за Ники.
Той пак замълча. За момент й се стори, че е заинтересуван повече от телевизионното предаване, отколкото от разговора с нея. Накрая каза:
— Аз работя сутрин. Рано. И до обяд имам пациенти.
— Какво ще кажете за един часа? — попита тя.
— В един е удобно — отвърна вяло той. Записът на смехове отекна отново.
— Тогава ще се видим в събота — каза тя с тих, ясен глас. — В един часа.
18.
Когато каза на Еди Бонила, че отива да се срещне с Дюран, той избухна като развалена консерва.
— Да не си откачила?
— Не…
— Нали се бяхме разбрали!
— Така е, наистина, но… това е единственият начин да получа медицинското досие на сестра ми. Ако го помоля да ми го прати…
— Думата психопат означава ли нещо за теб?
— Разбира се, но…
— Кога трябва да се срещнете?
— Днес на обяд.
— По кое време?
— В един.
— Ще те закарам.
Тя се поколеба. Чувстваше се виновна, че е отнела толкова много време на детектива за своя случай, и то без да му плаща. В края на миналата седмица бе настояла за това, но той не искаше и да чуе.
— Няма да говорим за това. Часовете са си мои и ще ги хонорувам както си искам.
— Това е много мило от твоя страна, Еди, но…
Караше Бонила. Бе отказал да се вози в нейното „субару“, което бе доста ръждясало и пълно с хартиени чашки от кафе.
— Нервна ли си? — попита я той.
— Всъщност не.
— Защото тогава тропаш с крака като някой степист.
Ейдриън се засмя, Бонила зави от „Кънектикът“ в една странична улица и се огледа за място за паркиране.
— Просто съм изморена — каза тя. — Слоу ни кара да работим по двайсет и четири часа в денонощието.
Бонила кимна разсеяно, после забеляза място за паркиране и спряха. Докато Ейдриън слизаше, детективът измъкна нещо изпод седалката си и като изви ръка, го мушна отзад под колана си.
— Какво правиш? — Ейдриън не можеше да повярва на очите си.
— На какво ти прилича? — отвърна той. — Водя те горе при…
— Имам предвид пистолета.