— Имам разрешение да го нося.
— Мразя оръжията!
— Така ли?
— И мисля, че би трябвало да го оставиш в колата.
Бонила сложи ръце в джобовете си и се облегна на вратата на колата.
— Ако не съм с него, не отивам.
— Добре — отвърна му тя. — После ще си взема такси.
Докато тръгваше към сградата, той я хвана за ръката.
— Щом аз не отивам, и ти не отиваш.
— Това не е част от договора. Не ми каза нищо за пищова — отвърна Ейдриън.
— Виж, аз съм частен детектив! Това ми е работният инструмент. Когато викаш таксиджия, той си идва с таксито. Наемаш мен и аз идвам с Дюк.
— С какво? — Ейдриън не беше настроена за шеги.
— Няма значение. — Бонила се изчерви. — Това е дълга история.
Дюран сигурно я бе очаквал, защото отговори веднага след като натиснаха бутона на интеркома.
— Да?
— Обажда се Ейдриън Коуп.
— Влезте — каза й Дюран и отключи електрическата брава на входа.
Когато се качиха на шестия етаж, той ги чакаше пред апартамента си. Като видя Бонила, на лицето му се появи печална усмивка.
— Виждам, че сте довели и приятеля си.
— Много смешно — отбеляза Бонила и мина покрай Дюран в апартамента.
Тя бе поразена колко уморен изглежда Дюран. По принцип беше симпатичен тип. Приличаше на ирландец — гъста черна коса, сини очи. Дори се питаше дали Ники не го е избрала заради външния му вид.
Но сега изглеждаше почти опустошен. Очите му бяха зачервени и очевидно бе отпаднал. Когато влязоха във всекидневната, той спря така внезапно, че Бонила и Ейдриън едва не се блъснаха в него.
— Боже! — възкликна Дюран и бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе.
— Какво има? — попита Ейдриън.
Той извади от джоба си една касета и поклати глава.
— Това е за застрахователната компания. Мислех да я запечатам и…
— Имате доста време преди последното прибиране на пощата — обади се Бонила.
Дюран кимна, пусна касетата в джоба си и каза:
— Заповядайте, съблечете се.
— Не, не — каза Бонила. — Няма да се бавим. — Очите му се стрелкаха из апартамента, като че ли търсеше малко, но много отровно змийче.
— Е — каза Дюран, — добре. — После се обърна към Ейдриън с очакване, на което тя отвърна с озадачено смръщване. Дюран й напомни: — Казахте, че имате чек за мен. Искам да кажа, мислех, че сте дошли за това.
— О, да — каза тя. — Нося го! — Бръкна в чантичката си и измъкна плик с името на Дюран отгоре. — Става дума за пет хиляди.
С незаинтересувано кимване той пусна плика в джоба на сакото си.
— Добре, благодаря. Ще се постарая да бъде оказана добра помощ на някого. — Бонила се озъби и изпуфтя пренебрежително. Дюран го погледна с празен поглед — дори и това показваше, че детективът е извън неговото внимание. После отново се обърна към Ейдриън. — Споменахте по телефона за прекъсване на делото.
— Да, така е. Смятам да го направя.
— Е, надявам се. Ако има нещо друго, което бих могъл…
— Наистина — каза Ейдриън, като се залови за думите му. — Има!
— И какво е то? — Дюран я погледна предпазливо.
— Медицинското досие на сестра ми…
— Какво по-точно?
— Надявах се, че бих могла да получа копие.
Дюран се замили, после каза:
— Не виждам смисъл.
— Басирам се, че не го виждате — обади се Бонила и изобщо не обърна внимание на укоряващия поглед на Ейдриън.
— Не забравяйте, че съм най-близката й роднина — каза тя на Дюран.
— Разбирам това, но… — Той въздъхна. — Вижте, за правене на копие не може да става и дума.
— Бих могла да го изискам по съдебен път — каза тя със студен глас.
— Знам, че можете. И ако го направите, ще го дам. Дотогава… — Като видя гримасата й, допълни: — Това е професионален проблем. Но ако искате, бих могъл да ви позволя да го погледнете — тук, в кабинета ми. Така устройва ли ви? — Тя бе готова да се обърне и да изхвърчи навън, така че предложението му я изненада — също и Бонила. — То е тук. — Дюран посочи съседната до антрето стая и я поведе.
Бонила закрачи зад тях, готов за мълниеносна атака.
В кабинета Дюран отиде до бюрото си. Бонила пристъпи след него, като че ли бяха двама дебнещи се играчи. Погледна компютъра на бюрото на Дюран и рече усмихнат:
— Компютърът ви е включен, докторе. Включили сте се към „непознат адрес“ или нещо такова.