Дюран не му обърна внимание, а извади от джоба си малък ключ и се обърна към канцеларския шкаф зад бюрото. Отключи го и издърпа горното чекмедже. Съдържанието му беше така рехаво, че Ейдриън и Бонила се спогледаха. Дюран измъкна една картонена папка, подаде я на Ейдриън и се обърна към прозореца.
На етикетчето беше ясно написано — Съливан, Никол, но досието беше невероятно тънко. Тя усещаше това. Беше почти празно. Но това нямаше значение.
Дори и една-единствена страничка щеше да й покаже това, което искаше да знае — как Ники се бе оказала в офиса на Дюран. Ако беше измама, кой я бе насочил към него?
Без да продума, тя сложи досието на бюрото и бавно го разтвори.
Вътре имаше една-единствена гланцирана снимка на сестра й, 8 на 10 сантиметра. Малко не на фокус, направена на летището. На лицето на Ники се четеше досада и разсеяност — сигурно чакаше багажът й да пристигне.
Ейдриън обърна снимката. От обратната страна имаше една-единствена дума, написана със синьо мастило: „Обект“. Нямаше нищо друго.
Тя погледна Дюран и като се мъчеше да говори спокойно, попита:
— Това шега ли е?
Дюран я изгледа, после погледна отвореното досие, видя самотната фотография и внезапно се развълнува.
— Тук имаше заглавен лист! — възкликна той. — И тестове. Информация за лечението и… попълнени бланки! Къде е енцефалографията?
Бонила изсумтя, отиде до шкафа и едно по едно издърпа чекмеджетата — които съдържаха само още едно-единствено досие. Де Гроот, Хенрик. Бонила го отвори и намери снимка, подобна на тази на Ники и направена очевидно на някакъв площад. Като проклетисваше под нос, той го хвърли на бюрото и се обърна към Дюран.
— Това ли ви е цялата практика? Това ли са ви бележките?
— Разбира се, че не — отвърна Дюран.
— Още сега мога да ви извадя душата — изръмжа Бонила.
Дюран сви рамене, жест повече на безпомощност, отколкото на пренебрежение.
— Не знам какво става.
Ейдриън беше много ядосана, повече от всякога, но дори и в това положение искаше да напомни на Дюран, че Бонила е с високо равнище на тестостерон и че възможността от насилие е твърде реална.
И това щеше да е лошо. Ако Бонила го удареше, и срещу двамата можеха да бъдат отправени обвинения за нападение. И с нейния граждански иск може би щеше да бъде лишена от право да упражнява професията си. Можеше да си представи съдията: „Вие сте нападнали обвиняемия в кабинета му, защото не е пожелал да ви даде едно досие, когато сте го поискали?“.
И в момента можеше да види яростта на Бонила, винаги много бърза, вдигаща се към точката на кипене. Той стоеше до Дюран, главата му бе наклонена и дясното му рамо беше по-ниско от лявото. Стойка, която почти винаги предшестваше силно кроше.
— Еди — предупреди го Ейдриън. Детективът се обърна. — Недей.
В действителност „пламването“ на Бонила беше по-бавно, отколкото хората предполагаха. В негов интерес беше да мислят, че той, Едуард Бонила, е като ходеща бомба със закъснител. Колкото повече си мислеха, че може да ги фрасне по муцуната, толкова щяха да са по-сговорчиви, ако не по-почтителни.
И все пак той беше на милиметър да отвинти главата на Дюран, когато някой задумка по входната врата.
— Клиент ли чакате? — Бонила изглеждаше разочарован.
Дюран поклати глава. Думкането стана по-силно.
— Би трябвало да позвънят по интеркома — каза той. — Ако не са звънели, сигурно охраната идва за нещо.
— Аха. Като че ли ви търсят за нещо спешно.
Заедно излязоха от кабинета и тръгнаха през вестибюла, където една врата водеше към кухнята, а друга — към всекидневната. Ейдриън и Бонила влязоха във всекидневната, а Дюран тръгна към входната врата.
— Кой е?
— Полиция.
— Бързо действаш! — каза Бонила на Ейдриън. — Впечатлен съм. Май си натиснала някой и друг бутон.
„Едва ли“ — помисли си Ейдриън. Когато попълваше жалбата срещу Бонила, полицаят почти спеше.
Дюран отвори и видя двама навъсени мъже с дълги палта. Единият размаха някаква служебна карта и попита дали говори с Джефри Дюран. Психотерапевтът потвърди и по-ниският запита дали могат да влязат.
— Има жалба — каза единият. — Надяваме се, че ще може да я изясним.
Дюран им посочи да влязат и мъжете пристъпиха вътре.
Първият полицай беше нисък, с живи зелени очи, червеникава коса и луничаво лице. Истински леприкон от ирландския фолклор.
Вторият беше много по-едър, с широки рамене и тежка стъпка, приличаше на мечка. И двамата бяха цивилни.