Поклати глава и изстена. Дюран се обърна към нея озадачено и я изгледа със съчувствие. „Говори й за приятни неща — помисли си той. — Кажи й, че това е нещастен случай.“
— Еди е още пред очите ми — каза тя. — И другият мъж. Може би трябваше веднага… да отидем до телефонен автомат. Да се обадим на 911.
Като чу номера, шофьорът ги изгледа в огледалото. Без да мисли, Дюран се наведе и затвори плексигласовия панел между предната част и задните седалки. После се обърна към Ейдриън, която започна да трепери.
— Добре ли сте? — попита Дюран.
Тя кимна. Той хвана ръцете й. Бяха студени.
— Сигурна ли сте?
Тя кимна втори път, после издърпа ръцете си и попита:
— Какво беше всичко това с досието?
— Кое досие? — Дюран изглеждаше изненадан.
— Досието на сестра ми. Имахте само две. Какво се опитвахте да скриете?
— Не съм се опитвал да скривам нищо.
— Тогава защо беше празно?
— Не знам. — Дюран направи безпомощен жест. — Просто не знам.
— Та това е лудост. Колко пациенти въобще сте имали?
Дюран погледна встрани. Не искаше да говори за това. Това също беше нещо, което го караше да се задъхва.
— Колко? — повтори тя настойчиво.
— Двама — отвърна той.
— Двама? Как може да имате само двама пациенти?
Дюран попогледна настрани и поклати глава. Тя се взря в него за няколко секунди. Той седеше мълчаливо и дишаше тежко, като че ли в очакване да му подадат кислородна маска. Тя омекна.
— Вие дори не сте го разбирали, нали?
— Какво да разбирам?
— Фактът, че не ви знаят! Съвсем. Ама съвсем никак! За бога, искам да кажа, че вие не сте този, за когото се смятате! — Дюран понечи да отговори, но тя не слушаше. — Двама пациенти?! Това не е практика, това е… не знам… какво. Нещо странично. Хоби.
Дюран се намръщи. После се усмихна, като че ли си бе спомнил нещо важно.
— Двама пациенти е нещо нормално — каза той. — Двама пациенти са добре.
Челюстта й увисна, както заради внезапната веселост в гласа му, така и от това, което бе казал. Тя опря глава на седалката, притвори очи и промърмори:
— Този е съвсем откачил.
Полицаят беше бял, към трийсетте. Изглеждаше поне десетина килограма над нормата и носеше златна обица и полинезийска татуировка на китките. Беше облечен в овехтяло яке, сиви ленени панталони и тениска, на която бе изрисувана глава на питбул с надпис „Бъди куче“. Имаше неспокойни сини очи и раздвоена конска опашка, която се нуждаеше от измиване.
Казваше се Петреску Фрийман и седна с Ейдриън и Дюран в една осветена от флуоресцентни светлини „съвещателна зала“, смърдяща на лизол. Пред него имаше портативен компютър и монитор, пукнат отстрани.
— И никога преди не сте виждали този мъж, така ли? — попита Петреску, като натискаше бавно клавишите.
— Не. Никога — отговори Ейдриън.
— А вие? — обърна се той към Дюран, който като че ли се колебаеше.
— Не съм сигурен.
Изненадана от отговора, Ейдриън го погледна.
Ченгето спря да пише.
— Какво искате да кажете?
— Е, може би си въобразявам, но едрият мъж… беше някак си малко познат.
— Как така?
— Не знам. Като че ли… Като че ли го бях виждал някъде около жилището си.
— Добре. Кога?
— Не знам — рече Дюран. — Не съм сигурен.
— Добрее — отвърна Петреску и пак започна да пише. — Като че ли го бях виждал… някъде… около жилището си! Правилно ли го записах?
Дюран кимна.
— Водите се доктор, нали? — попита детективът.
— Да — отвърна Дюран.
— Какво вършите все пак? Психиатър ли сте?
— Не, клиничен психолог.
— Но не е — настоя Ейдриън и кръстоса ръце и крака. — Не е регистриран, няма никаква диплома…
Дюран изохка изтощено, а Петреску ги изгледа и въздъхна. Вече два пъти се бяха спирали на този въпрос.
— Попитайте го колко пациенти има.
— Какво значение има това? — зачуди се полицаят.
— Попитайте го!
— Окей. — Петреску погледна Дюран и сви рамене. — Колко пациенти имате?
— Двама.
Детективът предъвка отговора, като че ли беше особена храна, която щеше да му хареса. После се обърна към Ейдриън и каза:
— Е, има двама. — Погледна Дюран и когато Ейдриън го изгледа с изпепеляващ поглед, се обърна към нея: — Знам какво мислите, но погледнете и от моята гледна точка: вече сте подали жалба срещу доктор Дюран.