Ейдриън и Дюран седяха изумени и мълчаха. Накрая Петреску стана и каза:
— Имам много работа. След няколко дни ще ви се обадим — наистина ще го направим. Вярвайте ми. Ще се виждаме още много пъти.
— Това е смешно! — оплака се Ейдриън.
— Потърсете някаква помощ — отвърна Петреску. — И адвокат. Очевидно ще ви трябва адвокат.
Апартаментът й беше на два квартала от полицейския участък и те преминаха разстоянието, все още не вярвайки на случилото се.
— Какво ще правите сега? — попита Ейдриън.
— Не знам.
— Не може да се върнете в апартамента си.
— Не съм сигурен, че и вие може да отидете във вашия — каза Дюран.
— Аз живея там. — Тя безпомощно сви рамене.
Пресякоха авеню „Маунт Плезънт“ заедно и тръгнаха към широката алея зад улица „Ламонт“. Беше 6:30 и започваше да се смрачава.
— Знаете ли — каза Дюран, — след известно време ще се окаже, че Бонила е изчезнал. А после полицията ще се почувства… зле.
— Знам — каза Ейдриън. — Просто се надявам, че ще сме живи, за да видим това.
По мрачното лице на Дюран пробягна усмивка. „Ние…“ Но вече бяха на алеята и крачеха към гаража през чакъла и строшените стъкла.
— Нямате ли преден вход?
— Това е така нареченият „английски двор“ — отвърна тя. — Трябва да минавам през гаража. — Минаха още няколко крачки и тя се обърна към него. — Това е. — Бяха пред гаражната врата — от тези, които се сгъват към тавана. Ейдриън натисна дистанционното и вратата се вдигна. Минаха през гаража, пресякоха малък двор и се спуснаха по къса стълба, водеща към апартамента й.
— А, ето как било!
„Чакай малко — помисли си Ейдриън, — какво правя? Каня го вътре ли?“ Ами, след като беше спасил живота й — а и къде можеше да отиде? Сигурно не и в жилището си.
Той почувства колебанието й и я разбра.
— Ще отида на хотел — каза той. — Трябва да премисля много неща.
— Ами добре. — Тя въздъхна облекчено. — Ще държим връзка. Когато разберат, че Еди е изчезнал…
— Ще ви съобщя къде се намирам — обеща той и се обърна да си върви.
Ейдриън завъртя ключа, но той заяде. Опита втори път, но ключът отново не помръдна и тя изцъка с език от раздразнение. Като я чу, Дюран се обърна.
— Какво има?
— Вратата нещо — обясни тя и отново се опита да отключи. Този път езикът превъртя и вратата се разтвори широко. Ейдриън ахна и Дюран бързо се върна при нея.
Влязоха заедно и огледаха хаоса в апартамента й. Всички чекмеджета бяха обърнати и изсипани на земята, матраците бяха изтърбушени, а дрехите лежаха на купчини между електрически, крушки и книги, кутии с храна и обувки.
Ейдриън гледаше с ужас всичко това. Направи няколко колебливи крачки напред, през остатъците от всекидневието си. Ужасът бавно отстъпи място на растящ гняв. Тя застана до библиотеката и започна да прибира нещата си — първо глупаво занарежда книгите по лавиците. Вдигна „Бога на малките неща“ — и видя урната на сестра си, паднала на една страна, отворена, част от съдържанието й бе изсипано. Приклекна и започна да прибира разпиляната пепел.
— Какво правите? — попита Дюран.
Тя го погледна с насълзени очи.
— Това е Ники…
Дюран погледна встрани, после пое дълбоко дъх.
— Мисля, че трябва да се измъкваме оттук — каза той.
Ейдриън кимна и се изправи, без да каже нито дума; държеше нещо.
— Какво е това? — попита той.
Тя поклати глава и му показа какво е намерила: парченце стъкло, около сантиметър дълго, в което като че ли имаше проводник.
— Това беше в урната.
Дюран погледна стъкълцето, но то не му говореше нищо.
— Наистина мисля, че трябва да се махаме — повтори той. — Трябва да намерим хотел за през нощта — нещо, което да не бие на очи. Може би в предградията.
— Погледнете това — продължи Ейдриън, взряна в парчето стъкло. — Можете ли да повярвате?
— На какво да повярвам?
— Това би трябвало да е част от… не знам… машината за кремиране или нещо такова. Голяма простащина — не е редно да смесват подобни неща с останките на мъртвия.