— Правилно — каза Дюран. — Но наистина смятам, че трябва да се махнем оттук. Те може да се върнат.
Ейдриън кимна, потрепери и пусна стъкълцето на пода. После пристъпи внимателно между разрушенията и отиде до телефона.
— Не трябва ли да звънна на полицията?
Той поклати глава.
— Те ни смятат за луди.
— Знам — рече тя. После отиде в кухнята, завъртя крана и изплакна пепелта на сестра си от ръцете си.
20.
Прекараха нощта в най-невзрачния хотел, който можаха да намерят, което беше „Спрингфийлд Комфорт Ин“, на петнайсетина километра от Вашингтон. Стаята не беше лоша, наистина, но беше колкото кутийка, малък квадрат с допиращи се големи легла, телевизор, масичка и бюро с лампа, която не светеше.
Ейдриън дръпна пердетата и видя паркинга и някакви ливади по-нататък. Въздухът в стаята я накара да мисли за затворен буркан. Беше толкова застоял и неподвижен, че й се прииска да отвори прозорците, но не можеше: бяха затворени плътно, може би по препоръка на някой шериф. Така че оставаше да се надяват само на климатика, който забръмча по команда, бълвайки струя топъл въздух над двете легла.
— Сега какво? — попита тя прегракнало; очите й бяха приковани в паркинга.
— Мен ли питате? — Дюран я погледна.
Тя се обърна и видя, че се е проснал на едното легло, с отпуснати ръце и крака, вгледан в тавана. Незабавно я обзе чувство на досада.
— Да, вас!
— Е, аз не съм по отговорите — отвърна той. — Не знам какво да правя. — Тя го зяпна. Той продължи: — Може би е добре да хапнем пица.
— Пица ли?
— Да. И един душ. Аз…
Тя избухна в сълзи.
Като видя Дюран така безсилно отпуснат, за първи път осъзна, че бедите им няма да свършат скоро, и това й подейства като удар. А когато свършеха, краят може би нямаше да е щастлив. Досега бе подхранвала наивното убеждение, че нещата някак си от само себе си ще се оправят и че когато това стане, тя отново ще се върне в реалния си живот и към истинската си работа.
Но сега разбираше, че това няма да стане скоро. Това не беше нещо, от което можеше да се измъкне с планиране и системни усилия. Тя се беше свряла — за неясно колко време — с един луд човек в евтин хотел в крайградската пустош. Апартаментът й бе обърнат с краката нагоре. Сестра й бе мъртва. Мъжът, който й помагаше, беше убит. Полицията ги смяташе за луди. И някакви хора се опитваха да я убият.
Това беше положението и в него нямаше място, където можеше да иде и да занесе черния си костюм на химическо чистене или да продължи работата си по своя списък за делото „Амелгамейтид“. Животът й беше в развалини. И тя заплака безутешно, което толкова стресна и притесни Дюран, че той побягна в банята и донесе шепа хартиени кърпички.
— Всичко ще се оправи — каза й, докато й предлагаше кърпичка. — Не плачете.
Това направи нещата още по-лоши, защото точно така казваше майка й.
А майка й, истинската й майка — Дий-Дий — беше нещо невъобразимо.
Бременна на петнайсет. На улицата на шестнайсет. На хероин на осемнайсет. Аутопсирана на двайсет и четири. Доста неща накуп, според медицинския специалист.
Ники беше достатъчно голяма, за да си спомня последната свръхдоза на майка им, и бе разказвала за това много пъти на Ейдриън — как тя, Ники, изпаднала в истерия, като открила мама в локва от повръщано. Как тичала из къщата, пищяла и плачела, докато тригодишната Ейдриън (тук Ники играеше ролята на Ейдриън, лицето й беше маска на невинност, очите кръгли и тържествени), как тригодишната Ейдриън чукала по съседските врати и викала: „Помогнете ни. Лошо й е“.
Ейдриън не си спомняше за това. Всъщност въобще не помнеше майка си — само ободрителните й думи и как понякога й даваше силно ароматизирани кърпички „Клийнекс“. Колкото до таткото, е…
Фамилното му име, изглежда, беше Неизвестен. Така поне пишеше в свидетелството й за раждане в графата „Баща“.
Тя и Ники много пъти се бяха питали кой е той. За кратко си бяха представяли, че е симпатичен бизнесмен като Чарлз де Вер, който живееше в един от богатите квартали в Брендуайн Вали. Оказал се с брак без любов, той се бе влюбил в красивата им почти като филмова звезда майка, която — загубвайки го, се бе пропила, а след това бе минала към наркотиците. После тласкана от самообвинения, подгрявани от романтично отчаяние, се бе свлякла до бордеите в Уилмингтън, където всичките й следи се губеха. Дори и сега баща им — той винаги си остана „техният“ баща, макар че имаха доста бащи — дори сега Де Вер търсеше изгубените си дъщери, като публикуваше обяви във всички големи вестници и наемаше купища частни детективи. Тя се усмихна.