— Какво е толкова смешно? — попита Дюран. Седеше на леглото и беше вдигнал телефона.
Въпросът сепна Ейдриън.
— Мислех си за баща си — каза тя. После, като видя телефона, внезапно стана подозрителна. — На кого се обаждате?
— На „Доминос“ — отвърна Дюран.
— Аха.
— Свързах се. Искате ли кренвирш?
После отговориха и Дюран започна да дава поръчката. Ейдриън пак се обърна към паркинга. По прозореца затрополи лек дъжд. Зад паркинга имаше ничия земя от самотни фирмени сгради, мотели и голи поляни. По много неща й напомняше за мястото, където бе израсла.
Това беше на няколко мили извън Уилмингтън, където тя и Ники бяха отишли да живеят с баба си. Спомняше си баба си, макар и не много добре — подозираше, че е научила повечето неща от разказите на Ники. Това, което си спомняше най-ясно, беше мирисът на бабината стая — смесица от неясни медицински миризми, над който обаче доминираше ароматът на козметика — особено на лилия от одеколона „Вели“ и пудрата за лице „Коти“, които бяха на тоалетката до леглото й.
Баба й никога не говореше за дъщеря си и всъщност беше унищожила всичките й снимки. Разговорите за Дий-Дий Съливан бяха забранени. Въпросите за нея винаги я разплакваха, така че Ейдриън свикна от малка да сдържа любопитството си. Но това не важеше за Ники — тя бе неуморна в усилията си да измъкне информация от баба си и това винаги завършваше с разреваването на Ники, с наказание за Ники или с това, че на Ники няколко дни не й говореха. По време на тези сблъсъци Ейдриън беше активно използвана като посредник, като прехвърляше шепнешком съобщения между двете противникови страни: „Баба каза да си измиеш ръцете: време е за вечеря“. (Ники казваше, че ръцете са й чисти.)
Когато баба им почина, Ейдриън беше почти на шест, а Ники на единайсет. Първата двойка, която ги прие, бяха доста възрастни хора, заинтересувани по-скоро от парите, които получаваха заради осиновяването на двете момичета. Незабавно след пристигането им ги остригаха почти до кожа, измиха ги с шампоан срещу въшки и ги сложиха да си легнат в осем. Иначе им се разрешаваше да се къпят веднъж седмично и ги караха да се молят всяка вечер. Ники беше неутешима, че не може да си мие косата по-често, и наричаше приемната си майка госпожа Дънкирк в лицето „стисната кучка“.
Но там, където Ники се възмущаваше или молеше, където вдигаше скандали или обиждаше, Ейдриън правеше каквото й кажат, като се надяваше, че семейство Дънкирк ще забележат какви добри момичета са те. Тогава щяха да поискат да ги оставят при себе си завинаги, което беше много по-добре от непознатото и непредвидимото, което ги очакваше. Така че Ники разхвърляше всичко, а Ейдриън прибираше и почистваше. Оправяше си леглото, а също и това на сестра си с военна точност, миеше чиниите и слагаше масата, без да се оплаква. Междувременно Ники правеше бели, ревеше и караше Дънкиркови да се смеят.
Една вечер, застанала на горния край на стълбата и вслушана в разговорите, Ейдриън ги чу да говорят за Службата за осиновяване на деца.
— По-голямата е наред — казваше приемната й майка, — има шило в дупето, но е мила като цветче. Наистина храбро малко момиче. Другата, по-малката, ме тревожи повече. Малката Тиха стъпка. Никога не можеш да разбереш какво мисли — крие всичко в себе си. Истински автомат.
Следващата сутрин Ейдриън попита Ники:
— Какво е автомат?
— Робот — отвърна Ники и се заразхожда из стаята с изпънати ръце и крака, като ръмжеше, бръмчеше, буташе се и викаше: „Дзън! Дзън!“. Ейдриън се насили да се засмее. Не искаше да казва на Ники, че госпожа Дънкирк я е нарекла робот. Това щеше само да вбеси Ники, а когато Ники беснееше, беше много лошо.
— Ще бъдат тук след двайсет минути — каза Дюран, докато затваряше телефона. — „Иначе пицата е безплатна“.
Ейдриън кимна, все още замислена за сестра си и за тяхното детство. След Дънкиркови бяха в още три други семейства и на няколко пъти за кратко време — в едно общежитие, собственост на Детския благотворителен фонд на Делауер. После ги взеха Дек и Марлина.
„Стига вече“ — помисли си тя и каза:
— Отивам да се изкъпя.
Дюран беше взел дистанционното.
Пицата пристигна, когато Ейдриън привършваше с обличането; лицето й бе зачервено и блеснало след горещата вода на душа.