— Съжалявам за одеве — каза тя на Дюран.
Той я погледна изненадано.
— Че се разревах — обясни тя. — Просто… изтървах нервите си за секунда.
— А, това ли — отвърна той, като същевременно си мислеше — и това бе истинската причина за изненадата му: „Боже, тя е красива!“. Всъщност никога досега не се бе вглеждал в нея, не и по този начин. Влажната й коса имаше цвета на стара монета и ограждаше лицето й с къдри. Без да мисли, той отвори капака на кутията с пица и я бутна към нейното легло — едно предложение — най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства.
— Изглежда превъзходна — каза тя, взе си едно парче и го отнесе на бюрото до прозореца. После седна и започна да прави списък на малкия бележник до телефона.
„1) Работа
а) Дрехи и грим
б) Да се обадя в «Слоу»
в) Да проверя градовете, където фирмата е асфалтирала други обекти
2) Пепелта на Ники
3) Дюран?
4)“
Остана така за момент — тропаше с молив по листа; Дюран гледаше МТВ. Накрая реши, че няма номер четири. В работата й можеше да има и още подточки, но определено нямаше точка 4. Ставаше дума само за работата й, за останките на сестра й, които трябваше да бъде разпилени, и за Дюран — към името му можеха да се прибавят подточки, съдържащи буквите на цялата азбука.
— Какво е „Слоу“? — попита Дюран, като дойде при нея и надникна в списъка.
— Правната фирма, в която работя — отвърна тя. — Сега млъкнете. Мисля. — Пръстите на лявата й ръка помръднаха във въздуха и под името на Дюран тя записа:
„а) биография — полиграф
б) бележки за пациентите
в) компютър
г) пациенти…“
— Аз минах полиграфа — каза й той. Опитваше се да бъде полезен и беше тайно доволен от това, че е на такова важно място в нейния делови списък.
Тя вдигна очи и кимна.
— Правилно, направихте го. Чудя се как.
— Няма никаква загадка — отвърна той. — Това е самата истина.
— Но не е така. Вие не сте Джефри Дюран — дори вие го знаете. Нали сте отишли на гробището.
— Да — каза той, — но… имам теория за това.
— Така ли? — попита Ейдриън. — Бих се радвала да я чуя.
— Окей — каза той и приседна на леглото. — Нещо такова: родителите ми са ми дали името. С него съм израснал. А „Дюран“ е било и тяхно име. Така че ако името е било откраднато — ако е взето от някой гроб или нещо такова — това са направили родителите ми.
Ейдриън се намръщи и се замисли. После попита:
— А защо са го направили?
— Мога само да предполагам — отвърна Дюран. — Може би са били бегълци. — Когато Ейдриън започна да се усмихва на тази възможност, той побърза да уточни: — Имало е много антивоенни движения и бунтове по онова време — може би са били участници в тях. Може би са били от пацифистите или нещо подобно.
Известно време Ейдриън не каза нищо, а после подхвърли:
— Това ли е теорията ви?
— Ами да — сви рамене Дюран.
— А какво ще кажете за колежите, където твърдите, че сте били — „Браун“ и „Уисконсин“?
— Какво да кажа?
— Никога не са чували за вас! — настоя Ейдриън.
— Това е някаква компютърна неразбория — каза Дюран. — Аз съм в списъка на абсолвентите и на двата колежа. Получавам всеки месец писма от тях. Или ме молят да дам дарение, или ме канят да купя тениски с първенци от спортните им отбори. Само дето моите имена са изчезнали от документите.
— И как си обяснявате това?
— Не знам. Може би съм имал глоби от библиотеката. Това е нещо, свързано с администрацията. Но основният въпрос е, че знам къде съм учил. И им писах и ги помолих да изяснят нещата. Така че предполагам, че в последните си писма са поднесли извиненията си. И когато ги получа, ще ви ги пратя по факса. Обещавам.
— Доста интересна теория…
— Скоро ходих на годишна сбирка! — засмя се Дюран.
— Какво искате да кажете?
— Приятелите на „Сидуел“. Това е частно училище.
— Знам какво е „Сидуел“.
— Ами това съм аз. Аз съм квакер.
— И какво? — Ейдриън го погледна войнствено.
— Какво ли? Ами събиране. Какво друго да е?
— Не знам. Никога не съм посещавала такова нещо.
— Страшно беше! — запали се Дюран. — Видях всички.
— Например?
— Бъни Кауфман — отговори той без колебание, — Адам Боумън.