— Това са ваши приятели, така ли?
— Да — каза той след кратко колебание.
Тя като че ли се съмняваше.
— Да, приятели сме — повтори той. — Повечето бяха хора, на които си казвал само „здравей“ по училищните коридори — но не и Адам. Бяхме заедно в баскетболния отбор.
— И той ви позна?
— Да — каза Дюран — Поне така… си мисля.
— Така си мислите ли? — Тя изглеждаше развеселена.
— Всъщност — от гърдите на Дюран се откъсна тежка въздишка, — предполагам, че за тях не бях нещо повече от въздух.
Очите на Ейдриън се разшириха и тя се усмихна.
— Ето, това вече е честно.
Дюран изглеждаше объркан и притеснен.
— Нещо става с мен — съгласи се той. — Знам го. Само че не ми е ясно какво.
Беше изненадана от откровеността му, или от това, което изглеждаше като откровеност. Но вече бе научила от безплатната работа по различни дела, че социопатите могат да бъдат блестящи манипулатори. И може би така трябваше да гледа и на Дюран: като на потенциално опасен клиент, чиято невинност сериозно оставаше под въпрос.
— Бих искала да ви повярвам — каза тя, — но толкова неща не си пасват, че…
— Например?
— Бележките за пациентите ви — каза тя, след като погледна в бележника си. — Досиетата.
— Какво?
— В тях нямаше нищо.
— Мисля, че това беше просто недоразумение.
— Недоразумение? Имаше само по една снимка. И това беше всичко.
— Знам, но… Всъщност всичко беше много притеснително. Искам да кажа, че приятелят ви действаше като Хари Мръсника — може би досиетата са били на бюрото ми. Може би съм работил по тях, когато влязохте.
Ейдриън го погледна невярващо.
— Ще преровим отново — предложи Дюран. — Може да отидем пак — не довечера, но… някой друг път. Там е и компютърът ми. През повечето време пишех бележките си на „Уърд“. Така че всичко е там — може да прослушате и записите.
— Какви записи?
— Сестра ви идваше два пъти седмично — обясни Дюран. — Всичките сеанси се записват на лента — за застрахователната компания.
— За коя?
— „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“. Те са в Ню Йорк. — Той отвори кутия кока-кола. — Сега вие ми кажете нещо.
— Какво например? — Ейдриън го погледна озадачено.
— Не знам. — Той повдигна рамене.
— Ами… — започна тя, след като помисли момент. — Ники имаше оръжие.
— Какво оръжие? — Дюран изглеждаше изненадан.
— Пушка.
— Защо й е трябвала пушка? — Дюран вече беше силно озадачен.
— Не знам.
— Може би е била някаква антика — предположи той.
— Беше нова — каза Ейдриън. — С телескопичен мерник. И със заглушител.
— Хайде де!
— Сериозно! — настоя тя.
Дюран се замисли.
— Какво мислите? — попита го тя.
— Мислех си… Нико страдаше от дисоциативно разстройство, причинено от посттравматичен стрес.
— И? — Очите на Ейдриън се изпълниха с подозрение. Знаеше накъде иска да я насочи — всичко това бяха лайнарски измислици.
— Може би… е мислила за отмъщение.
— За какво? — попита Ейдриън. Гласът й беше суров.
— За това, което й е сторено.
— И какво е то?
— Знам, че не искате и да чуете за това, но сестра ви е била жертва на системно сексуално насилие…
— Ох…
— … от страна на приемните си родители.
— Глупости!
— Не са „глупости“. И вашата реакция е типична. Едната сродница е готова да признае всичко за насилието, другата твърди, че всичко е наред. Едната обвинява; другата оправдава.
— Това не се е случвало. Искам да кажа — самата мисъл за това е смешна. Хора с качулки!
— Сестра ви описа много подробности — сви рамене Дюран — и макар че това е продължило години — вие сте били много по-малка. Понякога по-малките жертви не разбират, че това, което се е случило с тях, е било сексуално насилие. Или че дори е било нещо свързано със секса. Така че бихте могли да си го припомните, а същевременно да нямате речник, за да го разберете по начина, по който го разбираше Нико.
— Вие сте човек от Страната на чудесата, докторе. — Ейдриън поклати глава.
— Имаше много подробности. Живели сте с Дек и Марлина в Бомонт, Южна Каролина — започна Дюран. — В една къща, наречена „Крайната“. Била е бяла. Мазилката се е лющела. И в предния двор е имало вечнозелени дъбове. — Той я погледна. — Как се справям?