— Грешите във всичко — усмихна се тя. — Като начало ще ви кажа, че никога не сме живели в Южна Каролина — или в къща с такова име, с някакво име. Живеехме в малко тухлено ранчо в Дентън, Делауер. И нямаше никакви вечнозелени дъбове — само две дървета каталпа, чиито върхове бяха отсечени от електрическата компания, за да прекарат тока.
— А сестра ви Розана?
— Не е имало никаква Розана — подчерта Ейдриън. — Бяхме само двете. Само Ники и аз — никога не е имало друго дете.
Дюран въздъхна, стана и отиде до прозореца. Погледна към паркинга. После се обърна и каза:
— Е, аз не съм вашият терапевт… и може би това няма и значение.
— Какво искате да кажете?
— Имам предвид, че няма значение какво е истина или не — а това в какво вярваше сестра ви. И това би могло да обясни и пушката.
— Мисля, че би могло — размисли Ейдриън. — С изключение…
— На какво?
— Кои бяха хората в апартамента ви и защо искаха да ме убият?
— Не знам. — Дюран поклати глава. — Но ако Ники е казвала истината, вие сте били свидетел.
— С изключение на това, че е било преди години и не си „спомням“ нищо…
— Може би, не сега, но…
— Никога! Защото не се е случвало!
— Спомените могат да се възстановяват — каза Дюран.
Тя поклати глава.
— Не мога да повярвам, че споря с вас за това… — И добави с по-висок глас: — Това е лудост!
— Кое?
— Всичко! Вие!
— Защо говорите така?
— Ами, тази ваша практика…
— Какво й е на практиката ми?
— Казахте, че имате двама пациенти.
Дюран изстена.
— А освен това — продължи тя натъртено — живеете в голям апартамент в една от най-добрите части на Вашингтон.
— Е и?
— Ами как плащате за това? — попита Ейдриън.
— Ами, за начало, взимам осемдесет и четири долара на час.
— И колко пъти? Двама пациенти — колко често?
— Всеки два пъти седмично.
— И колко прави това? Хиляда и петстотин месечно?
Дюран се намръщи. Започна да диша трудно. След момент само кимна.
— А вашият апартамент струва много повече от това! А какво харчите за храна?
Дюран взе дистанционното и го насочи към телевизора. Докато Ейдриън го гледаше, той прескачаше от канал на канал. Шоу. Филм. Дискусия.
Накрая щракна дистанционното и го остави.
— Вие не може да живеете с парите, изкарвани от двама пациенти, докторе — просто не можете!
— Двама пациенти е добре — увери я Дюран. — Дори е много добре.
Тя впери поглед в него. Това беше съвсем същото, което й каза и докато пътуваха с таксито към полицейския участък. Тя се наведе към него и прошепна:
— Вие не може да живеете с двама пациенти!
— Защо да не мога? — отвърна Дюран. — Двама пациенти — това е нормално, това е много добре. — Но изглеждаше смутен от думите си. Намръщи се като че ли искаше да прогони нещо от съзнанието си. После лицето му се проясни, напрежението му изчезна.
— Освен това имам и мои пари. Родителите ми имаха застраховка.
Тя седна до него на леглото.
— Правилно — каза тя. — Вашите родители.
— Какво?! — Той я погледна стреснато.
— Дори и ако е вярно — каза тя, — двама пациенти въобще не представляват лекарска практика, нали така? Искам да кажа — какво правите през останалото време?
Със сподавен стон Дюран скочи и отиде до прозореца. Стоя дълго там, потънал в мисли. Ейдриън го наблюдаваше. Накрая затвори очи и притисна челото си до студеното стъкло. Стоя така десет или петнайсет секунди, после се обърна към нея с извиняваща се усмивка.
— Двама пациенти са нещо нормално — каза той. — Двама пациенти са много добро постижение.
21.
Тя не можеше да спи с Дюран в една стая. Макар че й бе спасил живота, с него очевидно нещата не бяха в ред. Пристъпите на паника и автоматизираните отговори като на робот, фалшивата самоличност… Беше затънал много. И като знаеше това, можеше да си представи този иначе симпатичен и общителен тип да крачи тихо по някоя тъмна уличка посред нощ. Неволно го сравни с Антъни Хопкинс — как само безизразно повтаряше внушената му мантра, че двама пациенти били нещо нормално…
Но нямаше и къде да се дене. Апартаментът й не беше вече неин, не и след нахлуването там. Който и да беше, можеше да дойде отново, когато си поискаше. Полицията нямаше да го спре.