„Чакаме отговор.
Прехвърляне на документ 1%, 2%, 3%, 26%, 49%.
Резултат от издирването“
Накрая се появи следната информация:
„Барбера, Хектор
2306 авеню «Кънектикът»
Ап. 6-Д
Вашингтон, О. К. 20010“
— Кой е Хектор Барбера? — намръщи се Ейдриън.
Дюран гледаше втренчено екрана, после вдигна ръка към устата си и прошепна:
— Аз съм 6-Е.
Ейдриън отвори широко очи. Дюран вдигна слушалката и като пренебрегна мълчаливия й протест, набра номера на Барбера. Чуха как в съседния апартамент звъни телефон. Дълго, бавно музикално трептене, което се появи и изчезна. На шестия път Дюран затвори и каза:
— Няма никой.
Тя кимна, внезапно облекчена.
— Знаете ли как се разбива ключалка? — попита той.
Тя направи гримаса.
— Няма значение — каза Дюран. — Почакайте ме тук.
— Къде отивате?
— Във фитнес клуба.
— Какво? — Тя понечи да го попита дали не е откачил, но после й хрумна, че вече знае отговора на въпроса си. Разбира се, че беше, но всъщност главното бе: Защо?
Той вече бе изчезнал и тя остана сама в апартамента. Сама с тихия шум на хладилника и с внезапно променящата се светлина, когато слънцето се скриваше зад облаците. И не само това — имаше и друг звук — не можеше да определи откъде идва и едва го чуваше — някакъв нисък тон.
Дюран се върна с дванайсеткилограмова гира и каза:
— Елате с мен.
— Но…
Той огледа коридора, за да се увери, че е празен, после отиде до вратата на апартамент 6-Д, застана на две крачки от вратата, замахна назад с гирата и тресна дванайсет килограма хромирана стомана във вратата, малко над ключалката. Езикът на бравата изхвърча.
Дюран влезе — и това, което видя, го накара да затаи дъх. Стената между неговия апартамент и този на Барбера беше покрита със сива плетеница от жици. Пред нея имаше маса, пълна с електронно оборудване: осцилатори, усилватели и приемници, и един крушовиден апарат, който напомни на Дюран за зъболекарски рентген. Последната машина беше насочена право към стената, беше топла на допир и един зелен диод светеше ярко.
Апартаментът не беше пригоден за живеене. Подът беше гол, стените — празни. Единствената мебел беше матовочерен стол и висока настолна лампа с халогенна крушка. И телефон. Това беше всичко.
С изключение на предметите, до които се беше изправила Ейдриън: два затворени куфара в отсрещния край на помещението. Тя усети погледа на Дюран, обърна се и потръпна.
— Студено е. — И наистина беше студено.
— Включили са кондиционера — каза Дюран и отиде до нея. Все така държеше гирата.
За момент останаха така, един до друг, загледани в продълговатите куфари.
— Искам да се махна оттук — каза Ейдриън. — Веднага. — И го дръпна за ревера, но Дюран не помръдна. И после, без да каже дума, пристъпи напред, замахна с гирата и смаза ключалката на единия куфар. Коленете на Ейдриън се подкосиха, когато го отвори, и тя инстинктивно опря ръка на стената и погледна встрани. Накрая попита:
— Това… Еди ли е?
Дюран отначало не отговори, само клатеше глава. После каза:
— Не знам. Но все е някой.
Напуснаха „Кулите“ на бегом. Не знаеха какво да направят и къде да отидат. Ейдриън беше убедена, че трябва да отидат в полицията, но Дюран беше скептичен.
— Добре, и какво ще им кажем?
— За куфарите.
— Окей. И после?
— Какво искате да кажете? — попита тя.
— Искам да кажа, какво предполагате, че ще направят? Че ще отидат в апартамента да го претърсват ли?
Ейдриън се замисли, после въздъхна:
— Не. Може би ще ни обвинят в нахлуване с взлом.
— Правилно — каза Дюран. — Така мисля и аз.
— Тогава да отидем до моя апартамент — предложи тя. — Най-малкото можем да вземем колата ми.
— Със същия успех бихте могли да се застреляте — отново не се съгласи той. — Почти е изключено да не го наблюдават.
— Но на мен ми трябват някои неща — каза тя.
— Можете да си купите — каза той. — Докато полицията не започне да търси Бонила… не мисля, че би трябвало да се прибирате.
Така че отидоха с метрото до Националното летище и наеха кола, после отидоха до супермаркета на „Пентагон Сити“, където Ейдриън си купи чанта, малко грим и бельо и две рокли от „Нордстромс“. Когато излязоха от супермаркета, Дюран се обади на 911 и каза: