— Искам да направя съобщение — дали ще направите нещо, или не, зависи от вас… — После им обясни подробно какво са видели в апартамента на Барбера, даде им адреса и затвори.
По обратния път към „Комфорт Ин“ започна да ръми, само няколко капки по предното стъкло и после — преди Дюран да разбере как работят чистачките — се изля истински потоп, който го накара трескаво да натиска бутони и да движи лостчета, докато надничаше през обляното във вода стъкло.
Накрая налучка бутона, който задвижваше чистачките, и се обърна към Ейдриън.
— Мислех си…
Ейдриън гледаше пътя. Дюран шофираше прекалено агресивно.
— За какво?
— За целия онзи електронен склад.
— И какво?
— Ами помислих си, че това може да има нещо общо с мен.
Тя не каза нищо.
Докато Дюран лежеше на леглото, потънал в мисли, Ейдриън се къпеше под душа и се наслаждаваше на топлата вода, изливаща се по врата и раменете й. Мислеше си за Бил Фелоус, стажант от университета „Хауард“.
Като повечето стажанти, Фелоус вършеше предимно мръсната работа на най-различни места. Тя се запозна с него, когато бе включен към делото „Амелгамейтид“: помагаше й да събира база данни за документите. При спомена за това изпита вина. Младият човек се бореше за правна диплома, а тя постоянно го затрупваше с бумаги, които трябваше да номерира и обозначи със съответната дата. После си спомни, че и тя навремето беше стажантка и онова, което бе вършила, не беше по-интересно от това, което бяха възложили на него. Напротив, те заедно вършеха неприятната работа.
Въпросът беше, че през пролетта Фелоус беше помагал при един процес, който беше много по-интересен (сравнен с проблематиката на делото „Амелгамейтид“). Ейдриън не си спомняше подробности, но имаше нещо общо с „възвърната памет“. Във всеки случай там бяха осигурили експерт, който бе давал показания от името на клиентската фирма. Беше сигурна в това, защото Бил беше талантлив имитатор и тя си спомняше изражението на загорялото му от слънцето лице, когато възстановяваше части от процеса пред чаша текила в залата „Мамбо“ на бара „Чийф Айк“. Експертът беше направил силно впечатление — много важен тип с дълбок басов глас.
Тя изплакна косата си, затвори очи и вдигна лице към горещата струя. Беше взела името на доктора от Бил. Може би той би прегледал Дюран или пък можеше да я насочи в правилната посока — колега или нещо подобно.
След минута-две изми пяната, излезе изпод душа и се загърна с хавлията. Банята беше малка, изпълнена с пара, огледалото бе замъглено. Тя избърса част от него, достатъчна, за да се огледа, после прекара хотелския гребен през къдриците си. Не стана кой знае колко добре.
Накрая намъкна бикините си и облече морскосинята рокля, която си бе купила. Сложи си обици и се появи от банята преобразена.
Дюран вдигна поглед от телевизора, изхъмка одобрително и каза:
— Изглеждате… много красива.
— Благодаря — отвърна тя, докато си обуваше обувките. — Ще се върна късно, така че не ме чакайте. От друга страна — не изчезвайте.
— Но… къде отивате? — попита той подозрително.
— На работа.
— На работа? Луда ли сте? Ние се укриваме, за бога! И днес е неделя — каква работа?
— Аз работя и в неделя.
Дюран изключи телевизора, седна и я загледа напрегнато.
— Някакви хора се опитват да ви убият! Не бива да се появявате на работното си място.
— Трябва.
— А ако ви проследят дотук?
— Трябва да наблюдават цял ден офиса, за да видят дали евентуално ще се появя — освен това апартамента ми също, защото би било по-вероятно да се появя там. Особено в неделя. Така че… няма страшно. Все пак не ни преследва КГБ.
— Откъде знаете?
— Много смешно — усмихна се тя.
— Няма ли да се откажете? — попита той.
Тя поклати отрицателно глава.
— Тогава искам да ми звъннете, когато стигнете и когато си тръгвате. Съгласна ли сте?
Тя кимна.
Колата под наем беше зелен „додж“ металик, съвсем нова — още миришеше на смазка. Ейдриън се насочи на север по магистралата „Шърли“, покрай военноморския „Кънтри клуб“. Сега дъждът беше слаб, но влагата беше ужасна, а в колата нямаше нищо, с което да изтрие предното стъкло, така че тя час по час го бършеше с ръка.
Но това не я безпокоеше. Умът й беше другаде. Мислеше си, че Дюран е прав за отиването й на работа. Най-умното и сигурно нещо беше да се скрие за няколко дни и да се обади, че е болна. Но не можеше да го направи. Слоу нямаше да го разбере. И ако трябваше да обясни — ако трябваше да му каже какво се е случило — сигурно щеше да стане още по-лошо. Във фирмата не стреляха по адвокатите. Ако се случваше, не ги взимаха за партньори.