Ейдриън изпищя, а мъжът на входа на мотела изрева от яд. Дюран рязко подкара напред и каза:
— Знаете ли, коланите не са само приумица на пътната полиция. Те наистина са полезни.
22.
Дъждът бе преминал в мокра мъгла. В разсеяната светлина проблясваха локви; градът заспиваше.
Дюран погледна Ейдриън — тя тихо стенеше. Държеше се като след мозъчно сътресение — ту отпадаше, ту се съвземаше. Излязоха на магистралата и се насочиха на север. Ейдриън помоли да спрат и повърна. После се почувства малко по-добре.
Не говореха. Той поотвори автоматично смъкващите се странични стъкла, за да може студеният въздух да ги ободри. Докато минаваха край Капитолийския хълм, се обърна и я попита:
— Ще се обидите ли, ако ви кажа нещо?
— Какво?
— Казах ви, че ще стане така.
Тя примигна. И се намръщи.
— Какво искате да кажете?
— Само това, което казах: предупредих ви.
— И за какво ме предупредихте? — Тя се намръщи още повече.
— Да не отивате на работа.
Устата й се отвори, тя понечи да възрази, но се отказа и се сви в седалката. Беше жестоко да й го навира в лицето — въпреки че беше прав. Особено когато беше прав. И ако сам не се досещаше за това, тогава…
След малко тя попита.
— Къде отиваме?
— Към Бетани Бийч.
Тя го погледна невярващо.
„Вече е по-добре“ — помисли си той.
— Полудяхте ли? Не мога да отида там! Трябва да работя!
Дюран не каза нищо.
— Обърнете колата — настоя тя.
Дюран се засмя.
— Наистина искам да се върна! — повиши тон Ейдриън. — Отбийте и излезте от магистралата.
— Няма.
— Как така „няма“? Спрете шибаната кола! Аз съм я наела. Тя е моя — оох! — Тя се пипна по тила и се втренчи ужасено в окървавените си пръсти. — Не е нормално — оплака се тя.
— Кое не е нормално?
— Да съм с вас.
Край тях профуча огромен камион, който разтърси колата и я покри с мъгла от пръски. Мълчаха дълго. Минаха отклоненията за Анаполис и Дюран забеляза първия знак, сочещ пътя към моста „Бей“.
— Защо Бетани? — попита тя след малко.
— Като дете прекарвах летата там — отговори Дюран. — Имахме виличка на брега.
— Сигурен ли сте? — Тя го погледна скептично.
— Разбира се, че съм сигурен.
— Нали паметта ви изневеряваше. Имам предвид, че не сте наясно кой сте, откъде идвате и така нататък.
Голям зелен знак пред тях ги предупреждаваше да не пият, докато шофират: „Към плажа“, пишеше отдолу. Следващият знак им изброяваше радиочестотите, предаващи пътни новини и съвети. Насочиха се покрай металната ограда към будките за пътна такса. Дюран намали, подаде на служителя петдоларова банкнота и му каза да задържи рестото. Часовникът на таблото показваше 2:49.
На средата на моста той се обърна към нея и каза:
— Спомням си точно и къщичката.
— Разкажете ми за нея — каза тя.
— Ами, имаше си име. — Дюран сви рамене. — Всички си имаха имена, всички вили в старата част на Бетани.
— Нещо друго? — попита Ейдриън.
— Преди време градът е бил църковен лагер. — Той я погледна сериозно. — Къщата ни се казваше „Плажен рай“. Беше написано на ръка, на дървена табелка. До входната врата. Вратата беше стъклена.
— Колко оригинално! Какво друго си спомняте?
— Тъпият звук, който издаваше вратата, когато се удареше в рамката; и как се белеше боята от тавана над верандата.
Той спря, после продължи:
— Спомням си и градината — всъщност не беше точно градина. Но си спомням растенията: две хортензии, няколко перуники и леха теменужки. Спомням си душа на двора и как през дъските на пода се виждаше земята.
— Хм — каза тя, впечатлена въпреки желанието си. — И кой беше собственик на вилата?
Минаха през Кент Айланд — по търговската улица, пълна със сергии и лавки за бърза закуска.
— Родителите ми — отвърна той.
— Семейство Дюран?
— Знам какво си мислите — каза той, — но да. Семейство Дюран. Така се казваха.
— Семейство Дюран не са били ваши родители.
— Но са взели името Дюран.
Тя се загледа навън притеснено.
— Спомням си толкова много… — Той като че ли говореше повече на себе си, отколкото на Ейдриън. — Спомням си къде пазехме ключа, под третото бяло камъче от редицата покрай алеята. Спомням си и старото „Монополи“ — държахме го на плажа. Една година загубихме няколко от къщичките и майка ми побесня. Беше любимата й игра. — Той се усмихна. — И обикновено повтаряше: „Ще трябва да взема вместо тях някакви камъчета“. Като че ли беше нещо ужасно.